Той тръгна спокойно из фоайето, за да не привлече внимание. Не беше трудно поради факта, че всички зяпаха двамата бабаити, които тъкмо излизаха през въртящата се врата.
— Само стой на линия — каза Рап. — Ще те имам предвид.
Усмихна се на пиколото. Отвън пред хотела единият руснак беше спрял по средата на улицата и се опитваше да накара приятеля си в паркираната кола да погледне към тях. Другият руснак вече беше пресякъл на отсрещната страна и му крещеше да върви с него. Рап продължи да излага на Коулман ситуацията, докато чакаше да пресече. Двамата руснаци си пробиха грубо път през чакащите за заведението хора. Рап мина вляво и пресече между редица от паркирани скутери, като избягна чакащите от опашката. Докато всички клиенти бяха още под впечатлението от грубостта на двамата невъзпитани мъже, той прескочи избелялото и провиснало кадифено въже, което отделяше кафенето от останалата част на тротоара. Внимателно тръгна между масите и наведе глава, за да не си извади очите в разпънатите чадъри.
Погледна към входа на заведението, дали старецът не е там, но собственикът не се виждаше никъде. Събитията щяха да се развият по два начина. Единият добър, другият лош. Рап още не знаеше как да подходи, но имаше представа как би протекла схватката. Руснаците вече влизаха през вратата на ресторанта. Той видя как се заизкачваха по стълбите вдясно от входа. Предпазливо се промъкна вътре, но не ги последва. Да тръгне без подготовка по стълбите, означаваше да поеме сериозен риск да бъде застрелян, което най-вероятно щеше да се случи с тези двамата. Отпред старецът разговаряше с клиентите на една от масите, но беше очевидно, че вниманието му беше насочено другаде — той непрекъснато поглеждаше към стълбите. Рап се обърна наляво. Между бара и предния прозорец-витрина имаше две маси. Барът беше дълъг поне десет метра и заемаше около една трета от ресторанта. Отзад в дъното и вдясно от него имаше още маси. Клиентите се тълпяха край бара и всеки от тях имаше чаша в едната ръка и цигара в другата. Беше доста шумно. Стените бяха с мазилка, подът беше покрит с плочки. Масите, както и част от облицовката бяха от дърво. Доста твърди повърхности. Рап се усмихна, извини се на хората и взе да си проправя път през тълпата, като непрекъснато следеше обстановката в огледалото зад бара. Над и под огледалото бяха закачени два рафта с бутилки алкохол, но в него той можеше да наблюдава едновременно стареца и стълбите. Рап не чу никакъв шум, но забеляза как огледалото и бутилките се разтресоха за миг. Секунда след това течността в бутилките отново затанцува. Рап въздъхна. Вече имаше един мъртъв, а може би и двама.
С лявата ръка машинално натисна бутона за включване на хронометъра на часовника си. Следващо поред беше дишането. То автоматично се настрои на равномерен, почти хипнотичен ритъм. Рап беше сигурен, че кратките трусове бяха резултат от падането на двамата руснаци на пода, след като бяха улучени от Газич. Дали босненецът вече не се катереше по покрива, за да избяга? Едва ли. Начинът, по който беше застанал до колата, след като застреля първия си преследвач, говореше за това, че е прекалено хладнокръвен и спокоен, за да си плюе на петите. А пък трябваше да се има предвид и полицията. Ако оставеше труповете на пода, рано или късно щяха да дойдат ченгета с много въпроси за изясняване. По-скоро щеше да остане и да почисти.
Някой горе още беше жив. В интерес на истината можеше да са и тримата, но на Рап му се искаше да е Газич. Той беше човекът, стоял на улицата в Джорджтаун в онзи ден. Някой го беше наел да извърши пъкленото дело и сега се опитваше да го ликвидира. Мич се нуждаеше от тази информация и с крайна предпазливост едва ли щеше да я получи. В живота съществува един израз: затишие след буря. Във войната това е спадът на напрежението след битката. Някои го наричат спад на адреналина. Елитните воини редовно и методично тренират за този момент, за да са в състояние да препрограмират организма си и да преодолеят този емоционален спад. Чрез непрекъснати повторения и упражнения им се внушава, че в тези минути трябва да сменят празните пълнители, да почистят оръжието си и да се подготвят за следващата битка. Газич не беше елитен воин. Той беше снайперист и наемен убиец. В момента със сигурност го вълнуваха други неща.
Рап реши да се качи. Стига толкова чакане и наблюдаване отстрани. Единственият проблем беше колко още да изчака. Поне минута. За този кратък отрязък от време адреналинът у босненеца щеше да спадне.
Старецът се раздвижи. Рап не го изпускаше от очи. Излезе отпред пред ресторанта. Едната от сервитьорките понечи да го попита нещо, но той махна с ръка и се насочи право към стълбите. Рап погледна часовника си и започна да се отдалечава от бара. Прикри с ръка устата и носа си и примижа, сякаш щеше да кихне. Вместо това обаче незабелязано съобщи по микрофона: „Отивам в офиса му.“