Рап вече беше претърсил Газич и след като даде инструкции на Коулман, се зае с бюрото на наемния убиец. Всичко вървеше гладко с изключение на руснака. Този тип нямаше спирка. Накрая Коулман го попита кой вдига шум. Чашата преля. Рап вдигна пистолета и дръпна спусъка. Куршумът се заби в дървената седалка на стола, само на някакви си пет сантиметра от чатала на руснака. Онзи се ококори уплашен.
Рап се приближи, тикна още димящата цев между краката му и изръмжа:
— Затваряй си устата!
Руснакът затвори очи, проплака за секунда, но после млъкна.
— Побързайте — каза Рап на Коулман. — Трябва ми помощ. — После натисна червения бутон за прекъсване и започна да обмисля следващия си ход.
Отиде до вратата и надникна в коридора, за да провери дали старецът е там. Заради слабата светлина в дъното обаче се виждаше само тъмният под. В Кипър беше десет часът вечерта, което предвид часовата разлика означаваше четири следобед във Вашингтон. Кенеди можеше да е навсякъде по това време. Реши да позвъни на защитения срещу подслушване телефон. Набра първо кода на страната, после на окръга и накрая номера. Свързването стана почти моментално.
Хората от научно-техническия отдел в Ленгли бяха разработили за началството телефони с възможно най-добрата защита, като допълнително бяха инсталирали специален софтуер за дешифриране. Сменяха моделите всяка година, а понякога и на шест месеца. Телефоните на Рап си стояха по кутиите. Той им нямаше много доверие и не защото се страхуваше от руснаците или от китайците. Най-много се притесняваше от собственото си управление и от Агенцията за национална сигурност. Малцина знаеха за широкия спектър на възможностите на АНС и онова, на което те бяха способни с техните спътници, подслушващи централи и осемте суперкомпютъра „Крей“, които държаха под земята в просторни охладявани камери. Това, което и Рап не знаеше, беше, че всекидневно те записваха огромен брой разговори между САЩ и чужбина. Обажданията от Близкия изток се удостояваха със специално внимание. АНС действаше като голям риболовен траулер. Хвърляха мрежите си, после ги издърпваха с улова и решаваха кои риби да запазят и кои да изхвърлят обратно в океана. Разликата беше, че вместо с риба мрежите се пълнеха с телефонни разговори, електронни писма и друга електронна кореспонденция. Приоритетът се определяше според дадени критерии. Като рибарите, които изхвърляха безполезните риби в океана, АНС ставаше все по-ефективна при оптималното използване на ресурсите си.
Основното им предназначение беше разбиването на вражески кодове. Така беше от десетки години и така щеше да бъде и занапред. Милиардите прехванати кореспонденции губеха смисъла си, ако не бъдеха разшифровани. Рап знаеше, че в АНС работят елитни екипи от супергении чиято единствена задача е да пробият софтуерни програми за шифриране. Колкото и добри да бяха момчетата от научно-техническия отдел в Ленгли, в действителност те не можеха да стъпят и на малкия пръст на талантите, работещи в АНС. Човек би си казал, че всичко това е малко безсмислено. В края на краищата всички бяха на една страна — ЦРУ, АНС, Пентагонът, Министерството на правосъдието с неговото ФБР — всичките американци в тях работеха за победата над глобалния тероризъм.
На практика нещата бяха много по-сложни. Само защото едно правителство проповядва определена политика, не означаваше, че следващото също ще я възприеме или че някой политик опортюнист от Конгреса или Сената няма да се възползва да застане в светлината на прожекторите и да поиска разследване на някоя от десетките операции, проведени от Рап само за миналата година. Това, което ветеран от тайната служба смяташе за редно, често коренно се различаваше от становището на юристите от Министерството на правосъдието.
На всичкото отгоре отделните служби водеха война за бюджетите. В много отношения домашните аспекти на професията криеха повече опасности от операциите в чужбина. Когато действаше зад граница, Рап поне знаеше кои са враговете му. В родината му главни фактори бяха политиката и личностните взаимоотношения, в резултат на което провеждането на единна обща мисия от няколко служби ставаше почти невъзможно.
Напоследък климатът толкова се беше влошил, че Рап вече не можеше да се довери на собствените си колеги в Ленгли. Инспекторатът на ЦРУ също беше решил да влезе в играта, като оттам редовно изтичаше информация към журналистите. Високопоставени служители от управлението помагаха за кампаниите на политици, съпругите им работеха като консултанти на кандидатите. Шефове от администрацията пък редовно вечеряха с журналисти, лобисти и политически стратези. Като се добавеха към тях и „Амнести Интернешънъл“ и дузината други правозащитни организации, климатът наистина беше крайно негостоприемен за хора с професията на Рап. Дори не можеше да има доверие на службата в която работеше. От инспектората можеха да записват всяка негова дума. Според Рап такова нещо като защитена срещу подслушване линия нямаше. Буквално всеки месец той си купуваше нов телефон с нов номер. И всеки път, когато заминеше на мисия като тази, си избираше апарат, който рядко издържаше до края на мисията. Дори и при тези предпазни мерки пак внимаваше какво говори. Даваше само неясна информация и използваше само кратки изрази.