Днешният удар щеше да му достави най-голямата тръпка в кариерата му. Съжаляваше само, че не му бяха дали повече време да планира действията си.
Убийството на човек от дистанция километър и половина беше най-силното му професионално предизвикателство. Взривяването на жертвата с дистанционно задействане на бомбата траеше само част от секундата, но в него също имаше тръпка. Подобна тръпка щеше да изпита и днес. Просто нямаше достатъчно време за изстрел в главата.
В понеделник му съобщиха коя е мишената и му дадоха маршрута на кортежа. Той даде списък на нещата, които щяха да му трябват. Никога не преговаряше с клиентите си пряко. Дори в интерес на истината не знаеше кои са те, макар и да се досещаше. Със сигурност бяха мюсюлмани. Терористи, които се бяха заканили да осуетят президентските избори в САЩ.
Изобщо не го беше грижа за мюсюлманите; достатъчни му бяха парите и мисълта, че ще прецака американците. Те се бяха намесили във вътрешните работи на неговата страна и си заслужаваха приготвената им участ.
Тези терористи ставаха все по-хитри и изобретателни. Проникването на техни ревностни последователи в Америка вече беше изключително трудно. Но намирането на наемен убиец беше много по-лесно и дори и срещу хонорар от два милиона долара той щеше да им излезе много по-евтино от обучението, екипирането и транспортирането на техен собствен екип. Най-трудната част за тях сигурно беше набавянето на експлозивите и детонаторите, които им беше поискал. Частите на бомбата в момента го чакаха в един складов гараж в Роквил. Да внесеш двеста и петдесет килограма мощен експлозив в Америка не беше никак лесна задача. А и стоката си я биваше. Висококачествен руски военен пластичен експлозив. Не разлагащите се боклуци, които понякога му се налагаше да използва при операциите му в Африка. Възпламенителите, жиците и дистанционното на детонатора също бяха от най-доброто, което руснаците можеха да предложат.
Газич се помъчи да не мисли за онова, което щеше да последва, след като микробусът експлодираше. В Африка рядко му се налагаше да мисли за подобни неща. Там всички искаха да се избият едни други. Още един труп върху купчината не променяше нищо. Тук обаче беше по-различно. Вашингтон беше главната сцена на шпионажа и дипломацията, не някакъв си заден двор, адска дупка в Третия свят, гъмжаща от комари. Това щеше да е лов на слонове. Да застреляш с пушка гиганта от безопасна дистанция не беше трудно. Майсторлъкът беше да се промъкнеш до него, да пълзиш по корем стотици метри и незабелязано да се озовеш в средата на стадото. Това изискваше истински умения, сила на духа и дори известна доза лудост. И все пак изстрелът беше лесната част. Голямата опасност беше някое от масивните сиви животни да не те стъпче, след като стадото се подплаши.
Газич излезе от „Старбъкс“ с чашата еспресо в едната ръка и вестник под мишницата на другата. За момента трудното беше да намери подходящо място за паркиране. Два милиона долара за място за паркиране. Той се засмя и тръгна към улицата. Смутът в американската политическа система определено щеше да предизвика адекватна реакция. Каза си, че ще му мисли, когато му дойде времето. Сега трябваше да се промъкне сред стадото и да се надява да не го стъпчат.
Специален агент Ривера застана до вратата и надникна в голямата конферентна зала. На трийсет и пет години тя продължаваше да поддържа добра фигура, като редовно побеждаваше колегите си. Тренировките по карате помагаха да изгаря доста калории, а освен това тя работеше върху отделните движения и съчетания с религиозен фанатизъм. Заради кампанията трябваше да прекъсне заниманията си, но пък останалите агенти от екипа за охрана вече бяха наясно, че има черен колан. Беше провеждала спаринги с всички тях и вече беше скучно. Макар и да не искаше да се тегли, усещаше натрупаните килограми. „Само още две седмици“ — непрекъснато си повтаряше. После ще се върне към предишния си начин на живот в Аризона. Ще спи, ще яде и ще тренира. Ще нарита доста задници в салона. Ще посети стария си доджо и ще му покаже кой е шефът сега. Може дори да открие истински мъж. Някой свободен, който не търси сериозна връзка. „Боже, страхотно ще бъде“ — каза си. Дори не искаше да си помисля кога го беше правила за последен път.
Момчетата бяха седнали начело на U-образната маса. На фотографите и телевизионните оператори беше разрешено да присъстват само в първите петнайсет минути на срещата, след което ги помолиха да напуснат. Ръководителят на кампанията на Алекзандър беше решил, че така всичко ще изглежда официално. В определен етап, ако искаш да те възприемат насериозно, като провеждаш конференция за националната сигурност, трябва да изгониш представителите на пресата и поне да се престориш, че обсъждаш важни държавни тайни.