— Този отговор е достатъчен за мен. — Президентът се плесна по коляното, давайки знак за приключване на срещата.
— Още ли са на острова? — попита Роуч.
Кенеди поклати глава.
— Не, в момента пътуват.
— Къде?
— Имаха престой в Германия — Тя погледна часовника си. — Вероятно сега са някъде над Атлантическия океан.
— Искам този човек да бъде изправен пред съда — изрече Алекзандър. — Искам тези терористи да видят, че колкото и коварни планове да измислят, колкото и далеч да избягат, рано или късно възмездието ще ги застигне.
17
Рап потрепна с клепачи и отвори очи. Огледа се, тъй като в първия миг обстановката му се стори непозната, но после всичко си дойде на мястото. Разтърка лицето си и се протегна. Зад пилотската кабина имаше друга, по-малка, с места за дванайсет души. В два реда бяха монтирани стари износени кожени седалки за първа класа. По четири седалки откъм бордовете и четири по средата. Нямаше каквито и да е електронни забавления. За сметка на това пространството беше предостатъчно. Освен че пътникът можеше да си опъне краката, седалките се сваляха удобно, ако искаше да си поспи.
Рап беше седнал на задната редица откъм левия борд. Погледна часовника си и се почуди дали го е настроил, след като излетяха от Германия. Сигурно го беше сверил. Стрелката извън черно-червения циферблат на неговия „Събмаринър“ беше нагласена на 11:00 — времето на пристигането им във Вашингтон. Дотогава оставаха малко повече от два часа. Престоят им в Германия беше продължил малко повече от планираното. Бяха кацнали, за да приемат друг товар и по този начин да заличат следите си. Само че аварийната лампа за страничния люк не изгасваше, макар че всички проверки показаха, че люкът е затворен добре. Наложи се да чакат на пистата близо три часа, докато оправят повредената лампа.
Тогава се събуди едрият руснак. Единственото, което бяха измъкнали до момента от него, беше фалшиво име. Рап знаеше, че е фалшиво, защото Дюмонд провери базата данни на Ленгли и извади досие на Александр Зуков. Нищо не съвпадаше. Възраст, ръст, тегло, цвят на очите. Нищо освен цвета на косата и фактът, че Зуков беше бивш служител на КГБ.
Идваше му да пребие идиота, загдето го е излъгал, но здравият разум надделя и той реши да изчака поне докато излетят. Дори и със счупена челюст руснакът пак се мъчеше да говори. Търпението на Рап беше на изчерпване. Брукс го забеляза и би на руснака поредната доза приспивателно торазин. Когато се вдигнаха във въздуха и се насочиха на запад, Мич беше твърде уморен да прави каквото и да е друго, освен да спи. Това беше преди три часа и нещо.
Той разкопча колана и се изправи. Годините на изтощително натоварване на тялото му си казваха думата. Кръстът, коленете, бедрата — всичко го болеше. Зави му се свят и той се хвана за облегалката на седалката пред него, за да не падне.
Отпред седеше Брукс и работеше на лаптоп. Щом почувства, че седалката се размърда, вдигна глава.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита тя повече от любезност.
Рап съзнаваше, че е бил прекалено груб с нея, но още се колебаеше дали да се извини. В техния свят нямаше място за емоции и нежности. ЦРУ беше едно, Службата за нелегални операции — съвсем друго. ЦРУ приличаше на голяма корпорация от типа на Ай Би Ем, но много хора не си го представяха така. Службата за нелегални операции беше повече като Уолстрийт. Тук не идваха стеснителни и артистични натури или пък меланхолици и флегматици. Ако сам не можеше достатъчно да се мотивира за вършенето на тази работа, човекът си беше сбъркал професията.
— Искаш ли кафе?
Тя го изгледа продължително и отвърна:
— Става.
Пред пътническата кабина имаше малка бордова кухня, а до нея — две места за спане. В едното спеше Стробъл, в другото — Коулман. И двамата си бяха издърпали докрай сините перденца, за да имат малко повече уединение, докато си почиват. Рап тихо отвори единия от металните шкафове и извади плик с кафе. Сипа от кафето в машината и натисна зеления бутон. Протегна се отново и раздвижи врата си, докато чакаше да се свари ободрителната напитка. Когато всичко беше готово, наля в две чаши и занесе едната на Брукс.
Тя остави лаптопа на съседната седалка, взе чашата и благодари.
— Пак заповядай — отвърна той и седна от другата страна на пътечката.
— Видя ли, че не е толкова трудно?
— Моля?
— Маниерите, обноските… аз ти благодаря… ти ми отговаряш любезно.
Той вдигна очи към тавана.
— Знаеш ли, все пак през последния месец работата ти не беше никак лоша — каза експертът по антитероризъм.