— Опа… чакай малко, колега. — Тя театрално вдигна вежди, изобразявайки изненада. — Страшна оценка, няма що. Така ли ще напишеш в досието ми? „Работата не беше никак лоша.“
— Виж какво, трябва да разбереш, че тази работа не е никак лесна. Недей…
— Спри! — Брукс вдигна ръка. — Не става дума за мен. Вината не е в мен. Едва накрая го осъзнах. Когато ти излях виното в лицето, още си мислех, че причината е в мен. Бях объркана и разочарована от начина, по който се отнасяше с мен. Начина, по който ми нареждаше, сякаш съм малко дете или безмозъчен новобранец.
— Така е. Аз…
— Нека да довърша. Ти си Мич Рап, живата легенда! Наистина бях много впечатлена от теб през първия месец. Но после, когато отидохме в Кипър, нещо ми прищрака. Разбрах, че вината не е в мен, а в теб.
— Конкретизирай се, ако обичаш.
— Не направих нито една грешка с изключение може би на това, че не ти се опълчих по-рано.
— Чуй ме… имаш още много да учиш.
— Съгласна съм, но ти се нуждаеш от помощ.
— Какво?
— Баща ми малко приличаше на теб… е, не беше точно като теб, но също не умееше да общува с хората. Той разчиташе само на себе си. Искаше всичко да прави сам. Мислеше, че никой не може да свърши работата по-добре от него.
— Звучи ми познато.
— Именно. — Брукс се загледа напред. — Щеше да ти хареса.
— Защо, не е ли жив?
— Не. Загубихме го преди пет години. Инфаркт.
— Съжалявам, моите съболезнования.
— Благодаря. Той беше добър човек. Предан до гроб на майка ми и на нас, неговите деца. Само дето не го биваше да общува с хората. А твоят баща?
— Умря, когато бях малък.
— И той ли беше в този бизнес?
— Не. — Рап поклати глава. — Беше костюмар. Но също добър човек.
— Виждаш ли? Има полза.
— От кое?
— От говоренето.
— Малко го надценяваш.
Тя се усмихна и очите светнаха.
— Няма да решиш проблемите, които те тормозят, като ги държиш затворени в бутилката.
— Всички имаме проблеми, които ни тормозят.
— Твоите са доста сериозни. Жена ти е загинала преди година и нещо и се обзалагам, че не си се обърнал за помощ към нито един психолог терапевт.
Лицето на Рап изведнъж стана сурово.
— Внимавай какви ги приказваш. Ти изобщо не познаваш жена ми, нито познаваш мен достатъчно добре, за да ми държиш подобен тон.
— Майната ти!
Той не можа да повярва на ушите си.
— Моля?
— Чу ме добре. От теб го научих. Без заобикалки, казвай само истината и не си губи времето с глупости. Такъв си ти. Не изпитваш уважение към некомпетентните, към онези, които ти губят времето. Но най-вече презираш онези, които се плашат от теб.
— Е, и?
— Казвам истината и ти много добре го знаеш. Просто не искаш да си го признаеш. Големият и корав Мич Рап не може да отиде на психолог и да говори с него за проблемите си, защото подобна стъпка би се възприела като признак на слабост. А ако има нещо, което да мразиш много силно, то е слабостта. И намираш решение от ситуацията, като потискаш емоциите, които те измъчват. Като погребеш болката. Но така само влошаваш положението си.
Рап сведе чело и се подпря с длан.
— Ох… по дяволите! Главата ме заболя — измърмори. Беше водил същия разговор, почти дума по дума, с Кенеди на Бъдни вечер. — Защо вас, жените, все ви влече да ми правите психоанализи?
— Защото всяка една от нас тайно желае да ти бъде майка или любовница.
Той рязко вдигна глава, отново изненадан.
— А?
— Шегувам се… Но да не променяме темата. Трябва да споделиш с някого трагедията с жена ти.
— А ти трябва да внимаваш в картинката.
Брукс предизвикателно поклати глава.
— Не. Какво ще направиш? Ще ме удариш ли? Ще ме изхвърлиш от самолета? Едва ли. Необходима ти е помощ. Твърде уплашен си, за да си го признаеш.
— Не ми трябва никаква помощ. — Рап стана.
— Продължавай да си го повтаряш. Някой ден може и да си повярваш.
18
Рап отвори вратата на пътническата кабина и влезе в херметизирания товарен отсек на самолета. Затвори вратата и се облегна на нея. Металният под беше изцапан с кал и машинно масло на местата, където бяха разтоварвали техника и сандъци. Отсекът се осветяваше от три лампи на тавана. С изключение на контейнера с форма на полумесец, закрепен с ремъци, пространството беше празно. Рап погледна лъскавия алуминиев сандък без никакъв ентусиазъм. Подсъзнателно се беше надявал да избегне този момент, да остави някой друг да се занимае с това. Някой, който е по-мотивиран от него. Сигурен беше, че ще се намерят достатъчно агенти от Тайните служби, които биха се отказали и от служебната си значка, за да ги оставят насаме с Газич за пет минути. Може би дори самият новоизбран президент би искал да навести босненеца и да го поразпита „с пристрастие“.