Помъчи се да се концентрира върху предстоящото, но думите на Брукс не излизаха от главата му. Беше се оставил двайсет и няколко годишна агентка новобранец да му влезе под кожата и да внесе смут в душата му до такава степен, че накрая чак му идваше да фрасне един, за да я накара да млъкне. Заради нея беше влязъл в товарния отсек — не искаше да я слуша повече. Не беше добре и го знаеше. Но просто не искаше да го чува. Особено от човек, когото почти не познаваше.
Тъй като оставаха само два часа полет, не можа да измисли нищо друго за оправдание да се измъкне. Официалният правилник за провеждане на разпитите беше доста категоричен относно ситуациите, които не са спешни. Размекваш задържания, като го лишаваш от представата за време и пространство. В същото време се запознаваш с наличната информация за биографията му. После много внимателно обмисляш плана си за нападение, както прокурорът подготвя въпросите, с които да уличи обвиняемия пред съда. Само дето тук няма нито адвокат, който да протестира, нито съдия, който да приеме протеста.
Започваш с въпроси, на които вече знаеш отговорите. Така, ако задържаният излъже, ти имаш повод да му създадеш известни неудобства, докато той не каже истината. И когато накрая го стори, продължаваш със следващия въпрос. Ако е искрен, продължаваш напред. Ако лъже, в действие влиза методът на болката и удоволствието. И така се процедира, докато не накараш задържания да бъде искрен. Едва тогава преминаваш към важните въпроси.
Обикновено минималното време, необходимо да дезориентираш пленника, е двайсет и четири часа. Газич лежеше в контейнера от тринайсет часа. Не беше идеален вариант, но пък босненецът имаше четири огнестрелни рани, и то на много чувствителни части от тялото. За последно инжекция с морфин му беше бита на летището в Германия. Всеки момент обезболяващото щеше да престане да действа и болката отново щеше да атакува Газич на вълни — всяка следваща по-силна от предишната.
Рап доближи алуминиевия сандък и хвана дръжката. Предната стена на контейнера беше покрита изцяло от две заключващи се врати. Нямаше причина за притеснение, че Газич ще се опита да избяга. Той завъртя дръжката на деветдесет градуса и отвори едната врата. Отвътре контейнерът беше облицован със сив звукоизолиращ стиропор. Сандъкът беше дълбок метър и половина и широк два и половина. Рап отвори и другата врата.
Светлината проникна в тъмната камера и сянката на Рап падна върху тялото на Газич. Босненецът беше завързан на найлонова носилка, на височина само десетина сантиметра от пода. Крачолите му бяха отрязани, за да може Стробъл да почисти и да превърже коленете му. Превръзките бяха бели и чисти, без никакви следи от кръв. Заради ремъците и белезниците, с които беше здраво прикрепен към носилката, дори и босненецът да беше напълно здрав, щеше да му е доста трудно да се измъкне. А с рани като неговите беше напълно невъзможно.
Газич примижа от внезапно нахлулата светлина и леко обърна глава, за да види каква е тази фигура, надвесила се над него.
— Да не е време за поредната ми порция?
Рап се засмя.
— Да… филе миньон и бутилка първокласно каберне.
— Предпочитам бордо.
— Страхотно. Значи, освен че си терорист, си и любител на скъпите вина.
— Не. Просто мразя Америка. — Газич се усмихна и показа белите си зъби. Между горните предните два зъба имаше разстояние.
Рап не се беше замислял върху тази възможност — че босненецът може да мрази Съединените щати.
— Значи имаш сметки за уреждане с Америка?
— Да не би другите да нямат?
— Не. Всъщност се погаждаме доста добре с останалите хора. — Когато очите на Рап свикнаха с тъмнината, той забеляза, че босненецът се поти. — Искаш ли още морфин?
Газич се поколеба. Не беше глупак и много добре знаеше как се играе играта.
— Да знаеш, че никак не ми допадна. Особено след като така вероломно се промъкна зад гърба ми.
— В Кипър ли?
— Скри се зад вратата като жена. Също както вашите пилоти обичат да хвърлят бомбите си от небето.
Рап отново се изсмя.
— Да, а вие босненските сърби сте прочути с честната си борба! А честно ли беше да обкръжите хиляди мюсюлмански жени и деца и да ги избивате като животни?
— Не разбирам за какво говориш.
— Аха, значи не си от Босна, така ли?
— Грък съм.
Рап поклати глава.
— Не те бива да лъжеш, но ще си поиграя още малко с теб. Какво правеха снощи руснаците в офиса ти?
— Не знам. Никога преди не съм ги виждал.
— И онзи на улицата ли не си го виждал? Седналия в паркираната кола… Застреля го ей така, въпреки че не го познаваше.