— Не знам за какво говориш.
За пръв път Рап си помисли, че Газич може и да не е чак толкова хитър.
— Видях те как вървеше по улицата, приближи се до отворения прозорец на колата и стреля два пъти в сърцето на руснака. После се изправи и се престори, че разговаряш с него. Накрая си тръгна и се чупи през покривите.
Газич се раздвижи на носилката. След дълго мълчание отговори:
— Беше заради несъгласие.
— Значи все пак ги познаваш?
— Не.
— А между кои беше несъгласието?
— Между един мой приятел и тези руски гангстери.
Рап го изгледа недоверчиво. Дали пък нямаше връзка между атентата в Америка и акцията на руснаците в Кипър? Щом се захванеше с мнимия Зуков, бързо щеше да разбере. Нямаше да е трудно да го пречупи.
— Собственикът на кафенето?
— Да.
— Интересно.
— Защо? — Газич стисна очи от болка.
— Защото той каза, че руснаците са търсели теб.
— Той не е добре с главата. Дължеше им пари. Те го заплашиха и аз се намесих, за да го отърва от неприятностите. Ние, гърците, държим един на друг и си помагаме, когато можем.
Търпението на Рап беше на изчерпване, което си пролича и от погледа, с който изгледа пленника.
— Виж сега, аз не съм от най-търпеливите и затова ще мина направо към същността. Много добре знам кой си. Знам, че не си грък и че руснаците бяха дошли да те убият. Знам и че преди два месеца и половина ти беше във Вашингтон.
— Мисля, че ме бъркаш с някого. Заблуден си.
— Заблуден, така ли? Може да съм много неща, но не и заблуден. Сега ще ти кажа кой съм. Аз съм последният човек на земята, когото ти би искал да ядосаш, ако ме познаваше. Не съм много горд с това, което се налага да правя, но след всяка следваща лъжа, която ти така нагло изричаш, и малкото ми останала симпатия към теб е на път окончателно да изчезне.
— И без това не ми приличаш на човек, на когото му пука.
— Напротив, ще се изненадаш, че е така.
— Пука ли ти за истината, за правдата? Готов ли си да се примириш с мисълта, че американската ти самоувереност и напереност може да са заслепили обективната ти преценка. Би ли приел, че може би не аз съм човекът, който ти трябва?
Рап се ухили и се почеса по наболата черна брада.
— Боже… ама ти дори не разбираш колко си загазил.
— Искам да говоря с адвокат.
— Адвокат! — Той се изсмя. — И ти си един шегаджия. Ами аз май забравих да ти покажа полицейската значка. — Опипа джобовете си. — А, вярно, забравих. Нямам значка. — Наведе се по-близо до пленника. — Няма да има нито адвокати, нито съдии. Само един доста болезнен за теб разпит, признание и накрая екзекуция. Предвид изказаното току-що от теб мнение деветдесет и пет процента съм сигурен, че събитията ще протекат именно по този сценарий.
Газич облиза устните си и примигна няколко пъти. Думите на Рап не оказаха почти никакво въздействие върху него поради факта, че в момента той беше зает да се бори с чудовищната болка, обхванала цялото му тяло.
— А останалите пет процента?
— В сравнение с вариант А е много повече за предпочитане, но, изглежда, не се отличаваш с голям прагматизъм, за да избереш него.
— Какъв е вариант Б?
— Казваш ми всичко: кой те е наел, как си го планирал, къде са парите. Всичко. — Газич явно започна да претегля възможностите си и Рап добави: — И двамата много добре знаем, че рано или късно ще си кажеш и майчиното мляко.
— Ами тогава давай, помъчи ме. Като те гледам, сигурно изпитваш удоволствие от насилието.
— Предпочитам по-цивилизованите методи.
— И като приключиш с мен, после какво?
— Ще изгниеш в затвора до края на живота си. След трийсет години може и да те освободят под гаранция. Не знам. — Той гледаше отговорът му да звучи колкото се може по-правдоподобно. Все пак трябваше да даде малко надежда на пленника. — Отгоре ще решат какво да те правят.
— Подобна перспектива не ми изглежда обещаваща.
— В сравнение с месеците на изтезания и последваща екзекуция според мен е много обещаваща даже.
— Няма ти да лежиш в затвора.
— Аз не съм взривил колата-бомба, която уби съпругата на новия президент. — Рап забеляза как Газич примигна и извърна очи. Думите му бяха попаднали в десетката.
— Първо ми дайте морфин. Искам да обмисля предложението.
Мич си каза, че времето е на негова страна, и отвърна:
— Добре. Ще ти покажа, че американците могат да бъдат много добри. Ще ти бия инжекцията и после…
В този миг от кабината излезе Брукс, която държеше в протегнатата си ръка сателитен телефон.
— Търсят те спешно.
— Добре. — Той отново се обърна към Газич: — Ще дойда пак след минута. — Изправи се и тръгна да затваря вратите на контейнера.