— Не — тросна се Газич. — Нали ти казах, че в петък пристигнах в Ню Йорк.
Напълно възможно беше да кацне на летище „Кенеди“, да се отбие в Пенсилвания и да стигне до Вашингтон за един ден, но Рап не искаше да спори с него. Още не. Фактът, че прагът на издръжливост на босненеца беше толкова нисък, само щеше да му помогне за разпита.
— Значи пренощува в Пенсилвания в нощта на петък срещу събота?
— Да… Да! Микробусът ме чакаше и аз го докарах във Вашингтон рано сутринта в събота. Намерих уреченото място, паркирах го и зачаках. Когато дойде време, го взривих. Толкоз по въпроса. А сега ми дай морфин.
Рап се наведе и повдигна одеялото. Във вената на дясната китка на Газич беше забит и залепен с лейкопласт към кожата къс маркуч. Стробъл го беше прикрепил, за да прелее на босненеца кръвна плазма и да му даде първите две дози морфин. Рап взе спринцовката и тъкмо се канеше да инжектира дозирания морфин, когато му хрумна още един въпрос.
— Къде стоеше, когато задейства бомбата?
Газич гледаше така напрегнато и съсредоточено спринцовката, че не чу въпроса.
— Какво?
— Когато бомбата избухна… ти къде стоеше?
— Зад проклетото дърво! — изкрещя атентаторът. — Бях застанал зад едно проклето дърво на половин пресечка от кортежа! Бий ми морфина!
Рап кимна. Агент Ривера беше права. Той пъхна върха на спринцовката в белия маркуч. Количеството щеше да стигне за не повече от трийсет до четирийсет и пет минути и после болката щеше да се завърне с нова сила. Газич почти веднага се отпусна облекчено. Дишането му се нормализира.
— Значи те се опитаха да те изиграят и да не ти платят останалата част от сумата — спокойно продължи Рап. Като един професионалист към друг.
— Останалата част?! — повтори с насмешка Газич. — Те искаха да им върна и аванса.
— Не е много професионално от тяхна страна. — Мич се престори на разочарован. — Понеже ти забави взрива с няколко секунди и гръмна само едната лимузина вместо двете.
Наркотикът действаше доста бързо. Газич го погледна с разширените си зеници и провлачено отговори:
— Направих точно така, както ми казаха. Изпълних моята част от сделката. Не аз, а те се провалиха.
— Как така?
— Казаха ми да ударя втората лимузина.
Рап изненадано свъси вежди. Нямаше логика. Микробусът беше зареден с достатъчно взривна мощ да отнесе и двете лимузини. Ако целиш да поразиш само едната, намаляваш шанса си за успех наполовина.
— А защо не и двете?
— Не знам. Клиентите не ми плащат, за да задавам въпроси.
— И кога ти казаха да удариш втората лимузина?
Вероятно босненецът беше получил нареждането, след като беше взел микробуса от Пенсилвания.
— Двайсет-трийсет секунди преди взривът да ги отнесе.
— Преди експлозията? — попита изненадано Мич. — Да.
Значи сигурно сутринта бяха поставили човек да следи кандидатите и колите им. Дали агент Ривера не беше променила реда на лимузините, след като кортежът беше потеглил от имението? Което беше доста често практикувана от Тайните служби тактика. Това обясняваше защо от експлозията беше пострадала другата лимузина.
— Откъде взе телефона, по който ти се обадиха?
— Беше оставен в микробуса.
— С него ли активира бомбата? — Да.
— Предполагам не си го запазил?
— Не.
— Добре. — Рап се опитваше да се постави на мястото на хората, стоящи зад акцията. Той би постъпил по друг начин, но пък врагът не за пръв път показваше, че владее добре наличните сили и средства. Изправи се и погледна Газич. — Още един въпрос. Прочетох досието ти. Ти явно мразиш мюсюлманите. Защо тогава работиш за тях?
Газич за пръв път се усмихна.
— Врагът на моя враг е мой съюзник.
— М-да. А и са ти платили доста пари.
— Парите си бяха отделно, но аз исках да отмъстя за родината си.
Рап с удоволствие би поспорил с него по този въпрос, но сега всяка минута беше скъпоценна. Хората като Газич не променяха току-така мнението си. Преди да затвори вратата на товарния отсек, той каза на пленника:
— Кацаме след около час.
22
Големият самолет се приземи плавно точно в 10:47 часа местно време. Рап и Коулман отидоха при пилотите, докато те рулираха към товаро-разтоварната зона на летището. Очакваха да ги посрещне цяла свита от полицейски коли, черни седани на ФБР и още толкова микробуси на телевизионни канали. За щастие се оказа, че тайната на мисията им все пак е била запазена. Изглежда, беше доста студено, което също щеше да им е от полза. Митническите служители също бяха хора от плът и кръв. Заради студа те щяха да са се сврели на топло вместо да обикалят по пистата и да си пъхат носа където не трябва. Рап погледна за последно през прозореца и се обърна към Коулман, който вече беше облечен в същата униформа като пилотите: черен панталон, бяла риза с черно-сребристи пагони и черна вратовръзка. Беше записан като Том Джоунс, бордови навигатор, и разполагаше с пълен комплект от документи на това име. Коулман щеше да мине през митническия контрол заедно с двамата пилоти и щеше да се изпари от летището до половин час.