— Кога?
— Днес, утре, не знам. По-добре му кажи за днес. Но каквото и да правиш, не му казвай как сме влезли в страната. Ясен ли съм?
— Да.
— Добре. Карай след нас по междущатското и щом ние отбием за базата „Андрюс“, продължи направо. Дай им Газич и си плюй на петите. Ще ти се обадя след час, както се разбрахме, нали?
— Да, всичко е ясно.
— Да действаме тогава.
Брукс седна зад волана на единия микробус, а Рап се настани на предната пътническа седалка на другия. Стробъл превключи на скорост и подкара. Излязоха от склада и се насочиха към междущатско шосе №95.
Стробъл погледна към Мич:
— Когато видят, че те няма, ще побеснеят.
— Знам.
— И какъв е хитрият ти план?
— Да ги шантажирам.
— А?
— Рано или късно медиите и Кларк Кентс във ФБР и правосъдното министерство ще насочат прожекторите към мен и ще хвърлят цялата вина върху мен.
— Да, прав си.
— Просто предизвиквам събитията, за да го направят по-скоро.
— И с какво това ще е добре за теб?
— Ще им подам достатъчно от въжето, за да се обесят. Накрая ще ритна столчетата под краката им.
— Не съм сигурен, че те разбирам.
Рап извади смартфона „Трио“ и пусна на запис разпита на Газич.
— Не се тревожи — каза той на Стробъл. — До утре вечер всички ще се изпокрият в миши дупки.
23
Рос беше предпочел обикновен пътнически лайнер, въпреки че един от милиардерите, участвали в конференцията, предложи да му услужи с частния си самолет. Предложението беше доста изкусително, но той добре познаваше журналистите. Да се прибереш с частен самолет от международно мероприятие, посветено на запазването на природата, намирисваше на снобизъм и двуличие. Нищо не му пречеше да почака още една седмица, докато на негово разположение щеше да е „Еър форс — 2“.
Освен това и обслужването на „Ер Франс“ не беше лошо. Стюардесите в първа класа бяха изключително привлекателни и непрекъснато се умилкваха около него. Пътниците искаха да се снимат с него. Рос беше народен човек. Неприятният разговор с Грийн във винарната предната вечер го беше накарал да изпие малко повече вино от обикновено и той се качи на самолета с махмурлук и силно главоболие. Събитията от полунощ нататък му се губеха. Спомняше си, че е бил в кухнята с Шпейер и със стройната блондинка. Тримата бяха разговаряли, но за какво, и да го убият не можеше да си спомни. Музиката свиреше силно и блондинката стана уж да танцува. В следващия миг той беше притиснат към хладилника, а задникът — плътно притиснат към члена му. Той държеше чашата с вино в лявата ръка, а дясната тя беше обвила около тялото си и я беше насочила опасно близо до лявата си гърда.
Рос би я оправил още на секундата, в кухнята, ако не беше Шпейер с лукавия му поглед. Президентът на една от най-конфиденциалните банки в света не толкова пазеше тайните, колкото ги събираше и търгуваше с тях. Принц на неофициалната европейска гей мафия, той би дал мило и драго да притежава такъв компромат за Рос. Новоизбраният вицепрезидент на Щатите все пак съумя да се измъкне от неловката ситуация, като закачливо плесна Шпейер и целуна дългокраката блондинка с обещанието, че ще я вмести в графика си на следващата конференция.
Сикрет Сървис бяха уредили, след като Рос слезе от самолета, да мине бързо през митническия и граничен контрол. Освен това от службата бяха опаковали багажа и ските му и ги бяха пратили директно на домашния му адрес. Рос бодро вървеше из терминала. Беше успял да прогони от главата си всякакви мисли за Сай Грийн и за дълга си към него. Неговите охранители го пазеха — трима вървяха отпред, по един от всяка страна и още двама зад него. Приличаха на подреден във формация отбор по американски футбол, което му напомни, че днес ще играят неговите любимци, „Патриотите“ от Нова Англия. Рос беше роден и израснал в околностите на Уилмингтън, Делауеър и като дете беше викал за „Жребците“. След като завърши в Принстън, той работи няколко години в ЦРУ, след което взе диплома по право от Йейл и се премести на Уолстрийт, където и направи своето състояние. На трийсет и пет той и съпругата му се преместиха да живеят в квартала на свръхбогатите в Гринуич, Кънектикът. Там отгледаха дъщерята и сина си и там Рос стана запалянко на „Патриотите“.
Синът на Рос живееше в Сиатъл и още се опитваше да стъпи на краката си. Това до известна степен притесняваше бащата, макар и да не искаше да си го признае. Но той беше твърде зает в момента, за да размишлява защо двайсет и пет годишният младеж, следвал в най-елитните учебни заведения в страната, още не знае какво да прави с живота си. Дъщеря му наскоро беше станала майка и живееше в Ню Йорк. Като цяло децата бяха добри. Харчеха парите с бесни темпове, но поне не се забъркваха в неприятности. Майка им ги беше възпитала превъзходно. Рос не беше участвал много в отглеждането им. Беше прекалено зает с печеленето на пари и със забавленията. И ето че всичко това сега му се отплащаше. След шест дни и няколко часа той щеше да заеме един от най-властните и влиятелни постове в света.