От другата страна на пропускателния пункт забеляза да го чака началникът му на кабинета, Джонатан Гордън. Рос се усмихна и му махна. Гордън беше добър човек. Много предан. Всичките агенти от Тайните служби го познаваха и му направиха място да мине във вътрешния кръг на охраната, формацията продължи към изхода, без да забавя скорост.
— Джонатан, много мило, че дойде да ме посрещнеш точно през почивния си ден.
— В нашата работа няма почивни дни.
— Дори и в неделя ли?
— Особено в неделя. — Групата мина през големите плъзгащи се врати и излезе на студения януарски въздух. — Предполагам, че още не си си включил телефона.
— Не съм. — Рос се усмихна и потупа джоба на сакото си. — Всеки път забравям проклетото нещо.
— Ами, оставих ти няколко съобщения и съм сигурен, че не съм бил единственият.
— Какъв е проблемът?
— Няма никакъв проблем. Само една меко казано шокираща новина.
Бяха по средата между вратата на терминала и чакащата лимузина, когато иззад ъгъла със свирене на гумите и форсиран двигател изскочи непозната кола. Рос и Гордън се завъртяха рязко по посока на шума и забавиха крачка.
Агент Браун, който от самолета беше вървял плътно зад Рос, протегна огромната си лапа и сграбчи за гърба вицепрезидента. Гордън остана назад. Тръгнаха по-бързо, като всеки от агентите бръкна към оръжието. Част от членовете на екипа се обърнаха по посока на евентуалната заплаха, други огледаха, за да се уверят, че не е отвличане на вниманието.
Всичко се разви за секунди.
Колата, черен „Линкълн Таункар“, рязко удари спирачки в края на кортежа и задната врата се отвори. Агент Браун понечи да настани поверения му за охрана в лимузината, когато от линкълна слезе Стю Гарет. Браун пусна Рос и оправи костюма си, преди да застане пред агента, който отговаряше за наземната охрана на новия вицепрезидент. Горната рампа би трябвало да е затворена, докато Рос не бъдеше вкаран безопасно в лимузината и не потеглеше.
Гарет бързо тръгна към тях, отмествайки агентите от пътя си, както топката за боулинг избутва кеглите. Той беше облечен в зимно пухено яке с кожена яка.
— Марк — извика Гарет.
Дори Рос беше кисел. Резкият завой на колата и светкавичната реакция на бодигардовете бяха накарали сърцето му да забие учестено.
— Да, Стю?
— Трябва да говоря с теб.
Типично за Гарет. Никакви поздрави или любезности. Никакви заобикалки. Шефът на кампанията и на екипа по смяната на администрацията вечно бързаше.
— Аз също много се радвам да те видя — ядоса се Рос. — Ново яке ли си си взел?
— Направо умирам от студ. Ако нямах толкова много работа, щях да се кача на самолета и да се върна в Калифорния още сега.
Рос вдигна глава към небето, което беше сиво и мрачно. Духаше слаб вятър. Температурата сигурно беше два-три градуса. Не беше чак толкова зле.
— Трябва да се калиш малко.
Гарет влезе в периметъра на охраната.
— А ти трябва да си извадиш главата от задника и да си включиш проклетия телефон — изръмжа той.
Усмивката на лицето на Рос помръкна.
— Моля?
— Влизай в колата. — Гарет го сграбчи за лакътя и му посочи отворената врата. — Хайде, да вървим.
Джонатан Гордън поиска да седне при тях, но Гарет го спря с ръка.
— Качи се в някоя от другите коли. Трябва да говорим насаме.
Гордън и Гарет се изгледаха с омраза. Джонатан напоследък изпитваше неприязън към този неприятен дребосък. Гордън работеше за Рос още от началото на политическата му кариера. Негова задача беше да озаптява бушуващия нарцисизъм на Рос, без при това да го засегне. През цялото това време той беше предан до гроб на шефа си, дори през периода на кампанията, когато кормилото беше поето от Гарет.
— Джонатан — провикна се Рос от вътрешността на лимузината. — Няма нищо. Ще го обсъдим, като се прибера вкъщи.
Гарет се качи в таункара и затвори вратата. Седна срещу Рос и се обърна назад, за да види дали преградното стъкло е вдигнато. Беше вдигнато. Гарет разкопча якето си и веднага изсипа куп ругатни.