Заканата подейства на Брукс доста стряскащо, още повече, че беше произнесена от самия шеф на нелегалната служба. Парадоксално, но Рап беше предвидил и това. Дори срещата в седем сутринта. Младата жена тъкмо си мислеше за това, когато в чакалнята се появи Хосе Хуарес.
Той беше висок метър и осемдесет, имаше гъста черна коса и още по-гъсти черни мустаци. Родом от Хондурас, заедно с родителите си беше имигрирал в Америка на деветгодишна възраст. Беше завършил гимназия в Маями и оттам беше постъпил в Корпуса на морската пехота. След четири години изключителна служба беше приет в Училището за офицерски кандидати. Малко след като постъпи в училището, привлече вниманието на ЦРУ и те го „взеха назаем“ за един конфликт в Централна Америка в средата на осемдесетте години. Хуарес се представи толкова добре, че от ЦРУ му предложиха да се прехвърли при тях на работа.
Брукс не беше служила при военните, но щом видя шефа си, скочи на крака и застана в стойка „мирно“. Хуарес вече беше свалил сакото, беше разкопчал горното копче на ризата си и беше навил ръкавите. Тръгна направо към нея и се спря на половин метър. Гъстите му черни вежди образуваха една черта.
— Какъв ти е проблемът на теб?
— Съжалявам, сър. Аз не…
— Не те питам дали съжаляваш или не. Питам те какъв ти е проблемът?
— Сър, мога ли… Рап ми каза…
— Откога Мич Рап е твой началник? — попита Хуарес.
— Не ми е началник.
— Така си мислех и аз. Сядай. — Той посочи стола. — Ако директорът поиска да те види, аз ще те извикам. Аз ще я посъветвам да те уволни и да накара ФБР да те разследват. — Обърна се и отиде при бюрото на секретарката. — Шийла, дай ми един лист и химикалка, ако обичаш. — След като секретарката му даде каквото искаше, Хуарес се върна при Брукс и продължи: — В случай, че поискаш да добавиш нещо към доклада си. — След тези думи шефът на нелегалната служба хвърли листа и химикалката в скута и влезе в кабинета на Кенеди.
Брукс погледна първо към листа и химикалката, а после и към пазачите с каменни лица. Секретарката най-накрая обърна внимание, като я попита:
— Този Мич Рап е истински чаровник, а?
Брукс погледна към нея. Беше на около петдесет години малко попрекалила с грима и червения цвят на косата.
— Моля?
— Нали беше цял месец с него в Европа?
— Ние не бяхме на почивка. Жената се усмихна и отговори:
— Сигурна съм, че е така.
Брукс отново се вторачи в белия лист. Трудно беше да се примири, че в положението, в което се намираше, трябваше да слуша плътските фантазии на застаряващата секретарка. Можеха да я изхвърлят от системата. Естествено, на Рап щеше да му се размине. В края на краищата той беше Мич Рап и винаги можеше да се оправдае с безкрайната си поредица от успешни акции. От друга страна, тя беше само малка пионка с клеймото „неподчинение и дисциплинарно наказание“, което щеше да тежи до края на кариерата. Нима Рап очакваше от нея да устои на подобен натиск?
26
Стю Гарет излезе от фоайето на хотел „Уилард“ на Пенсилвания Авеню и свърна в първата пряка вляво. Беше седем без пет сутринта. Той беше уморен и раздразнителен. Макар и да наближаваше шейсетте, си оставаше нощна птица и не обичаше да става преди девет-десет часа. Но тази сутрин не можеше да спи. Твърде много неща се бяха струпали на главата му. Трябваше да се обади по телефона. Силният вятър го връхлетя право в лицето и той изруга високо.
„Още шест дни и ще се махна от тази дупка“ — промърмори.
Сложи си качулката на главата и закопча якето до горе, до двойната си брадичка. Роден в Детройт, той беше напуснал завинаги града на осемнайсет. Мразеше студеното време и хората там. Детройт беше град на губещите и Гарет се боеше да го каже на бившите си съграждани. Особено на клиентите си. Жив пример за това как със съвместните усилия на профсъюзи и групи за натиск можеше да се съсипе цял град, като се пропилее бюджетът му.
Неговото място беше в Южна Калифорния. И по-специално в Сан Диего, където демократите се отнасяха либерално само към социалните проблеми. По отношение на фискалните и данъчните въпроси те бяха по-консервативни и от републиканците от североизтока на страната. Хората, които се преселваха в Сан Диего, инвестираха в недвижима собственост. В много скъпа недвижима собственост. Бяха си спечелили парите с много пот и за нищо на света нямаше да позволят на шепа либерали да опропастят града и имотите им да се обезценят. Абортите, забраната на оръжията и опазването на околната среда бяха най-наболелите проблеми в Америка, но в Сан Диего всички се вълнуваха само от недвижимите имоти. Спестяванията на хората бяха вложени в домовете им и след като бяха живели години наред в слънчевия град, местенето им в Аризона или Флорида след пенсиониране губеше всякакъв смисъл. Гарет нямаше търпение да се върне в Сан Диего при играчките си.