Той закрачи бързо, навел глава срещу вятъра. Досега беше прибрал авансово за кампанията един милион долара, които не подлежаха на връщане дори и кандидатите да бяха изгубили изборите. На него това му се струваше напълно справедливо. Той беше Стю Гарет, професионалният наемен изборен стратег. Когато кампанията приключи, той прибра още един милион. На всичкото отгоре в договора му беше записано, че при успешно избиране на кандидатите той получава допълнителна премия от милион долара. Гарет беше червив от пари. Досега беше ръководил две президентски кампании и двата пъти неговите хора спечелиха. Кандидати из цялата страна го търсеха за съвети. Дори няколко пъти му бяха звънели от чужбина. Кариерата му беше в апогея си. Политиците се надпреварваха кой да му предложи по-голям хонорар. Той започна да се замисля дали да не си вземе бизнес партньор.
Опитваше се да си внуши, че въпросът не е в парите. Къщата му беше изплатена до последния цент, жена му беше пестелива до скъперничество, а единствената им дъщеря се беше омъжила за адвокат, кучи син, който печелеше купища пари. Двамата заедно с двете им деца живееха в Лос Анджелис, при всички красиви американци. Но имаше нещо, за което Гарет не се скъпеше. Обожаваше да колекционира стари спортни коли и редки модели мотоциклети. Освен това беше пристрастен към голфа, както и към дългата сто и трийсет метра яхта. Морската красавица и членството му в голф клуба бяха за привличането на клиенти. Голфът специално беше задължително условия, неотменна част от неговия бизнес. Той беше сключил повече сделки на игрището за голф, отколкото в офиса си. Колите и мотоциклетите бяха единствено и само за негово удоволствие. Сигурно защото го връщаха към младежките му години и към спомените за баща му, който работеше на конвейера в завода на „Дженерал Мотърс“. Тогава те правеха страхотни коли. Гарет колекционираше само американски модели, произведени преди 1970 година. Всяка кола или мотоциклет от по-късна модификация изобщо не струваше. Макар че в последно време от заводите в Детройт бяха започнали да излизат някои доста прилични машини. „Форд“ бяха пуснали новия си „Мустанг Шелби“, който сякаш принадлежеше на бъдещето, а „Шевролет“ предложи на пазара новия си „Камаро“. Ако тази седмица хванеше за клиент поредната едра риба, щеше да си купи и от двата модела, по един от всеки цвят.
Това беше една от причините да се задържи по-дълго във Вашингтон. Днес беше едва понеделник, но големите партийни спонсори вече бяха започнали да пристигат за церемонията по инаугурацията, която щеше да се състои в събота. Имаше насрочени срещи за цялата седмица. Тези, които се кандидатираха за Сената или за губернатори на щати бяха единствените, към които проявяваше интерес. Писнало му беше от избори за Конгреса, независимо колко пари биха му предложили. Вече гледаше към следващата президентска кампания. Досега нямаше човек от неговия бранш, който да е печелил президентски избори три пъти подред.
Гарет подмина сградата на Министерството на финансите и отново срещу него задуха студеният вятър. Зави наляво, още по-ниско наведе глава и си каза, че вече трябва да избягва непознати клиенти от северните щати. Продължи на изток, покрай Белия дом, и нагоре по Пенсилвания Авеню, докато не сви по Седемнайсета улица. Оттам вървя две пресечки и стигна до сградата, в която се помещаваше щабът на кампанията или каквото беше останало от него. В разгара на кампанията те бяха взели под наем цели два етажа. След победата деветдесет процента от офисите бяха определени за екипа по смяната на администрацията. Персоналът и обзавеждането до голяма степен си останаха същите. Единствената разлика беше, че сега друг плащаше сметките и заплатите им. По време на изборите разходите бяха за сметка на щаба на кандидатите. Сега всичко се поемаше от федералното правителство. Победителите не ги съдят или както там се казваше в онази сентенция.