Фоайето беше цялото със стъклени стени. Подът беше от бял мрамор, със зелени ивици по краищата. По средата се разполагаше високото черно бюро на рецепцията, което сякаш беше излязло от научнофантастичен филм. Зад бюрото седеше чернокожа служителка, а зад нея се виждаха трите асансьора. Гарет влезе вътре и се насочи към най-десния от асансьорите. Беше измръзнал от студ и дори не свали качулката. Направо мина покрай символичната охрана, без да си направи труда да се запише в списъка на влизащите.
— Извинете, сър — провикна се чернокожата охранителка иззад бюрото. — Трябва да се подпишете.
Гарет изобщо не се спря, само извади баджа си от джоба и продължи по пътя си. Качи се на петия етаж и се озова в празната чакалня. По стените като произведения на авангардното изкуство още висяха предизборни плакати в червено, бяло и синьо. Големият транспарант зад бюрото на рецепцията беше покрит с подписи и малки рисунки. Това беше идея на Рос — да мотивират редовите бойци от щаба. Щяха да го покажат на Алекзандър, когато той се закълнеше в събота. Гарет предположи, че сигурно някой ден транспарантът щеше да бъде окачен в библиотеката на президента. Огледа се наляво и надясно. На пода имаше тъмносив мокет, а стените бяха облепени със светлосиви тапети. Помещението беше безлично, но по-важното, празно.
Представи си как младите доброволци още спят в хотелските си стаи. Разбира се, те вече не бяха доброволци, а служители на държавна издръжка. След като напрежението от кампанията вече беше отминало, сега те купонясваха дори още повече, отколкото по време на изборите. На пръв поглед звучеше нелогично. Практиката беше по време на кампаниите на доброволците да се осигуряват четири неща: кафе, храна, пиячка и място за спане. Алкохолът, възрастта на доброволците (около двайсетте) и фактът, че почти всички отсядаха в един хотел, създаваше доста интересна работна среда. Ако хората знаеха колко много полови контакти се извършват по време на кампаниите, щяха да се шокират.
Отляво бяха част от кабинетите на екипа по прехода, а отдясно — четири кабинета на щаба и още дузина работни места за членовете на щаба. Кабинетът на Гарет се намираше в дъното, в ъгъла. Той се поколеба и накрая реши, че ще е най-добре да се обади от бюрото на някой друг. Тръгна към кабинетите на преходния екип. Подмина няколко стаи — всичките празни. Ослуша се да не би някой смотаняк, останал без женска компания през нощта, да е дошъл по-рано, за да впечатли шефа. Чуваше се само тихото бучене на луминесцентните лампи на тавана.
Гарет влезе в следващия кабинет, без да включва лампата, и затвори вратата. Извади от джоба си малко листче с логото на „Уилард“. На него беше изписан само един телефонен номер с международния код за набиране отпред. Без име. Вдигна слушалката и набра номера. Това беше истинската причина той да е още в града. Вярно, че тук можеше да се види лично с богатите спонсори, но нищо не му пречеше да отиде при тях или те да му дойдат на гости в Сан Диего. Преговорите винаги вървяха добре след игра на голф или няколко коктейла на борда на яхтата. Със сигурност би предпочел топлия и слънчев калифорнийски климат, ако не беше тази последна задача, която трябваше да свърши.
След няколко позвънявания от другата страна на линията отговори женски глас.
— Искам да говоря с Жозеф — каза Гарет.
— Мога ли да попитам кой го търси?
— Не. Направо ми го дай на телефона.
Гарет огледа кабинета. Нямаше никакви фотографии, нищо, което би могло да му подскаже, който е обитателят. На стената до вратата беше залепен един от онези мотивационни плакати. На него отбор гребци гребяха с кануто си в някаква река. С големи букви отгоре пишеше: „Екипна работа“. Гарет поклати глава. Който си мислеше, че може да се мотивира, вдъхнови или каквото и да е друго от някаква си евтина агитация като тази, нямаше да стигне далеч в този бизнес.
Най-накрая Жозеф Шпейер се обади.
— Ало?
— Имаме проблем.
— О… здравей, Стю. Секретарката ми каза, че ме търси някакъв груб американец. Което е все едно да кажеш „дървено дърво“ или „желязно желязо“, не мислиш ли?
— Много смешно.
— Защо не дойде на партито ми? Шефът ти беше тук.
— Той не ми е шеф.
— О, Стю… И на теб не ти е лесно. Сигурно е трудно да си вечно ядосан.
— Да. — Гарет се изсмя. — Но на теб сигурно ти е по-трудно непрекъснато да ти го вкарват.
— Стю — престори се на изненадан Шпейер. — Та ти си демократ. Трябва да подкрепяш хората като мен.