Първото, което му направи впечатление, беше, че в стаята е поне с три-четири градуса по-топло отколкото в мазето. Дюмонд държеше апартамент на втория етаж, но поради съображения за сигурност „мозъчният му център“ се намираше в мазето. Рап не си падаше по детайлите. Поне не и когато ставаше дума за компютри. За него те бяха като колите. „Корвет“, „Ферари“, „Мустанг“, „Мерцедес“ — когато животът ти виси на косъм, какво значение има дали колата ще вдигне до сто километра за десет или за единайсет секунди? Но тези неща имаха значение за перфекционистите така, както скоростта на новия процесор вълнуваше Дюмонд. На Рап обаче му беше безразлично. Достатъчно е веднъж да погледнеш червената стреловидна форма на ферарито и трябва да си идиот, за да не се досетиш инстинктивно, че наистина развива висока скорост. Няма нужда да гледаш под капака. Същото беше и тук, в царството на Дюмонд. Достатъчно беше да погледнеш четирите плоски монитора на бюрото с полукръгъл плот и автоматично у теб се пораждаше убеждението, че каквато и техника да има отдолу, тя е най-доброто, което човек може да си купи с пари.
— Как върви? — попита Рап, докато си сваляше шлифера.
— Добре — отговори Дюмонд, допуши фаса и го смачка в голям стъклен пепелник. Двайсет и девет годишният чернокож американец издиша облак дим и добави: — Мрежата е загряла от новината, че ФБР ще обяви публично ареста на основния заподозрян за атентата срещу кортежа.
— Ти пусна ли им името? Дюмонд кимна.
— До час ще се разчуе.
— А гръцкото посолство? — Мич остави шлифера на облегалката на стола.
— Вече се обадих.
— Преправи си гласа, нали?
— Не, забравих! — саркастично отвърна Дюмонд. — Дадох им името си и телефона, в случай че им потрябвам. — Той взе кутията с цигари от бюрото и извади нова.
— Тази сутрин нещо си много смел.
— А ти какво очакваш от мен? — Младият мъж пъхна цигарата в устата си и започна да търси запалка. Върху бюрото бяха струпани клавиатури, мишки, дискове, хард дискове, портативни флаш памети, декодери, колонки и други подобни. — Цяла нощ си скъсах задника от работа, а ти дори не искаш да ми кажеш какво става. — Накрая намери запалката под купчина дискове и запали цигарата си.
— Казах ти. Класическа дезинформация. Ще ги насочим към една посока и ще им нанесем ъперкът от другата.
— Вечно с твоите аналогии със спорта. — Дюмонд се намръщи и затрака на една от клавиатурите.
— Боже, ама ти май си станал накриво тази сутрин.
— Ти за сметка на това цъфтиш.
Рап се усмихна. Ето затова го харесваше.
— Благодаря ти за помощта. Задължен съм ти.
— И още как. Цяла нощ не съм мигнал, а трябва да съм на работа след час и половина.
— Добре. — Мич вдигна примирено ръце. — Много съм ти задължен. Следващия път, като те арестуват, ще ти стана гарант и ще те освободя. — Намекът беше по повод на това, че ако не беше Рап, той сега щеше да лежи във федерален затвор.
— Докога ще ми го натякваш?
— Не ти натяквам. Сега ми разкажи всичко с подробности.
— Снощи пуснах съобщения в двайсет и шест блога под десет различни псевдонима. Първо отговорих на другите блогъри, които писаха, че атентаторът е бил хванат. Личеше си, че информацията е изтекла директно от Белия дом. Избухна оживена дискусия. В пет сутринта започнах да пиша, че в делото срещу този тип имало големи проблеми, следи от измъчване, липса на доказателства за вината му, фактът на странното му отвличане, без да бъдат предупредени местните гръцки власти.
— И кои източници посочи?
— Всичките са анонимни. Държавният департамент, правосъдното министерство, ФБР, ЦРУ, редувах ги.
— Спомена ли моето име?
— Още не. Знаех, че ще искаш да изчакам.
— Така е. Когато свършим със следващата задача, го напиши.
Дюмонд го изгледа.
— Понятие си нямам каква е следващата ти задача.
— Скоро ще разбереш. Кога за последно говори с Хакет и Уикър?
— Преди около половин час.
— И?
— Преместили са труповете в къщата на Газич и са оставили пистолета там. Сега са отвън пред банката и чакат да им се обадиш.