— Не.
— Добре. Благодаря ви за съдействието. — Рап постави слушалката на стойката и каза на Дюмонд: — Продължавай да следиш обажданията и електронната кореспонденция. Ако се отметне от думите си, съсипи цялата му система и се обади на Уикър и Хакет да се махат оттам.
Той взе палтото си.
— Къде отиваш? — попита го хакерът.
— Трябва да свърша още нещо.
— Ако в Ленгли ме разпитват за теб, какво да им кажа?
— Не си ме виждал изобщо.
— Ясно.
— И разбери кой е този руснак.
— Работя по въпроса.
29
Брукс чу гласа на директора по интеркома и сърцето подскочи в гърлото. Дотук беше. Кариерата щеше да се реши в следващите десет минути. Шийла с тежкия грим и с увлечението си по Мич Рап каза да влезе. Младата жена се изправи. Беше си сложила черен костюм с панталон, а русата коса беше завързана на опашка. Беше виждала по телевизията Кенеди, облечена по абсолютно същия начин. Нарочно беше избрала днес този костюм. Искаше да използва всички възможни предимства, за да успее. Нагласи бялата си блуза и стисна дръжката. Пое дълбоко въздух и влезе.
Първото нещо, което видя пред себе си, бяха двама мъже с каменни лица, седнали на канапето в дъното на кабинета. Хуарес и Макмахън. Директорът Кенеди се приближи до нея и протегна ръка.
— Здравей, Синди.
— За мен е чест, директор Кенеди. Иска ми се само да се бяхме запознали при по-други обстоятелства.
Айрини се усмихна топло.
— Не се тревожи, ще оправим бъркотията. Моля — посочи фотьойлите срещу канапето, — настанявай се.
Брукс седна в десния фотьойл и хвърли уплашен поглед към шефа си и агента от ФБР. Двамата общо имаха поне шейсет години опит и кариера в службите. Макмахън беше специалният агент, оглавяващ разследването на атентата срещу кортежа. ФБР не биха възложили тази задача на какъв да е агент, а на най-добрия.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Кенеди, след което седна до Брукс на другия фотьойл.
— Не, благодаря ви. — Младата жена кръстоса крака и сплете длани върху дясното си коляно.
— А вие? — обърна се Айрини към двамата.
Хуарес и Макмахън не сваляха погледи от Брукс и само поклатиха отрицателно глави.
— И така — започна Кенеди, след като остави каната с кафето на масата, — изглежда, имаме проблем. — Тя се извъртя леко към подчинената си. — Познавам тези двама мъже от доста години. Виждала съм ги в най-различни състояния, но ти, млада госпожице, успя незнайно как да ги изкараш от кожата им. — Кенеди наклони глава настрани и се усмихна.
Тъй като не знаеше как другояче да реагира, Брукс се засмя притеснено.
— И защо според теб е така?
Младата жена възвърна самообладанието си.
— Най-напред искам да се извиня предварително. Мич Рап ми заповяда до второ нареждане с никого да не обсъждам операцията.
— Сериозно? — Хуарес прокара пръсти по мустаците си и се приведе напред. — Би ли ми показала документ, в който пише, че по някакъв начин си подчинена на Мич Рап?
— Сър, аз…
— Няма такъв документ! — изпусна нервите си той. — Директорът и аз сме по-висшестоящи от господин Рап. Ние сме ти началници, а той не е. И ако дебелата ти глава не го разбира, ще си имаш много сериозни неприятности.
Кенеди направи знак с очи на Хуарес да се успокои и се обърна отново към Брукс:
— Синди, ето каква е ситуацията. ФБР са арестували човек, за когото се предполага, че стои зад атентата срещу новоизбрания президент Алекзандър. Ти си доставила този човек вчера във военновъздушната база „Андрюс“. Вярно ли е?
— Вярно е.
— Според теб той ли е човекът, когото търсим?
— Да.
— Защо?
— Защо ли?
— С какви доказателства разполагаме срещу него?
— Сигурно бихте искали да чуете друго, директор Кенеди, но аз дадох думата си на Мич, че няма да говоря с никого за това, докато той не ми разреши.
Айрини си каза, че не трябва да го приема като обида. В интерес на истината проблемът беше Рап, а не тази прохождаща агентка с жълто на устата.
— Разбирам, че Мич те е помолил да си мълчиш за случилото се в Кипър, но аз те питам като директор на Централното разузнавателно управление — като отговорна за всичко, което става в тази организация.
Брукс наведе глава и стисна коляното си още по-силно. Беше се озовала в безизходно положение. Дори Рап да удържеше на своето обещание, върху нея завинаги щеше да легне клеймото на пълното неуважение и неподчинение на началството. По време на полета за Щатите той беше казал да не се притеснява. Обясни й, че трябва да се държи двайсет и четири или най-много трийсет и шест часа и после всичко ще се оправи. Спомни си как го погледна в очите. Тези красиви, но опасни, почти черни очи. И той я попита дали тя му вярва. В крайна сметка всичко се свеждаше до това. Тя напълно му вярваше.