— Сигурен съм, че само хубави неща.
— Разбира се. Къде си?
— Срещу сградата „Хувър“, от другата страна на улицата. Мисля да отида и да се предам на ФБР.
— И защо? Не си направил нищо нередно.
— Вчера беше на друго мнение.
— Имах време да обмисля нещата. Според мен е грешка да огласяваме публично акцията толкова скоро.
— Така ли мислиш? — попита Рап саркастично.
— Ще се опитам да остана лоялна към теб.
— По-леко с гръмките слова, шефке. Не забравяй, че не съм завършил Харвард.
— Говоря сериозно.
— Едва ли. Просто се опитваш да ме задържиш достатъчно дълго на линията, за да проследиш откъде звъня. Което и двамата знаем, че е чиста загуба на време и средства, защото когато свършим, ще изхвърля телефона.
Кенеди се обърна с гръб към останалите и седна на ръба на бюрото.
— Ще ми кажеш ли все пак какво си намислил?
— Много бих искал, но ще е по-добре да го запазя в тайна още двайсет и четири часа. Брукс държи ли се още?
— Удивително твърдоглава е, като се има предвид, че си я накарал да рискува кариерата си.
— Хосе много ли я притиска?
— Едва сега започна.
— Кажи му да не е много зъл към нея и също, че съм сто процента сигурен, че това е човекът, когото търсехме.
— Чуй сега какво ще ти кажа аз. Защо не дойдеш тук и да поговорим на четири очи?
— Не мога. Още не. Трябва да свърша още някои неща. Само му кажи да не вярва на другите, каквото и да чуе от тях. Този е по-виновен и грешен от дявола и аз съм в състояние да го докажа с конкретни факти.
Кенеди погледна към шкафа зад бюрото. В него имаше сейф, а в сейфа бяха снимките, които Бейкър им беше дал в събота.
— Трябва да ти покажа нещо — каза тя с много по-мек глас.
— Какво?
— Не е за телефон. Кога ще дойдеш?
— Утре… надявам се.
— Добре. Давам ти време до утре и после ще трябва да седнем и да поговорим. Ясна ли съм?
— Пределно.
— Добре.
— Кажи на Хосе, че ще го потърся до петнайсет минути, а на Скип кажи също, че това е човекът, каквото и да говорят другите.
— Ще им кажа.
— Благодаря. До утре.
Линията прекъсна и Кенеди бавно постави слушалката върху апарата. Обърна се и предаде съобщенията за Хуарес и Макмахън.
— А сега ме извинете, искам да остана насаме с госпожица Брукс — каза тя.
30
Рап слезе от метрото на станция „Фарагът Уест“ и се изкачи с ескалатора на повърхността. Още нямаше осем и движението беше слабо. Вятърът се беше усилил. Студеното течение, което удряше плесници в лицето, караше човек да се чувства по-енергичен и жив. От другата страна на улицата се намираше неизбежното заведение „Старбъкс“. Имаше и друго на половин пресечка по-нататък, вдясно от него. Трето се мъдреше зад завоя отляво, южно от няколко наредени един до друг магазина. В този район сигурно имаше поне сто заведения от прословутата верига.
Рап беше обучен да избягва рутината. Рутината водеше до предсказуемо поведение и противникът лесно можеше да отгатне накъде си тръгнал или какво възнамеряваш да правиш, а това вече беше съществено предимство за него. Животът на педантичните и подредени хора рано или късно се превръщаше в рутина и всеки следващ техен ден заприличваше на предишния. Рап го знаеше, защото самият той много пъти се беше възползвал от рутината на другите. Хората ставаха от сън по едно и също време всеки ден, или поне от понеделник до петък. Хранеха се в едни и същи три-четири ресторанта, тренираха в един и същи фитнес клуб, обикновено в определен час, и купуваха кафето си в едни и същи заведения „Старбъкс“ (най-много две) всеки ден. Обикновено това бяха най-близките до дома им и до работното им място. Разбира се, понякога имаше и изключения. Като например „Карибу“. „Сиатълс Бест“ и още няколко, плюс отделните заведения, които не принадлежаха към никакви вериги. Но никое от споменатите имена не можеше да се сравнява със „Старбъкс“. Америка беше нация на пристрастените към кофеина и Вашингтон като нейна столица не правеше изключение.
Рап не знаеше дали човекът, когото го интересуваше, пиеше много кафе или не. Съществуваше някаква вероятност тя да е от онези любители на упражненията по йога, последователите на новия здравословен начин на живот. Но тя очевидно се грижеше добре за тялото си. Рап я беше посетил веднага след атентата, за да придобие собствена представа за случилото се, и така помогна да се изготви специален доклад за ЦРУ. Доклад, който щеше да бъде запазен в тайна от другите служби. Официално с разследването на случая се занимаваше ФБР, а Сикрет Сървис вече бяха приключили с вътрешното си разследване. Рап не беше чел техния доклад и се питаше дали изобщо са си направили труда да разследват по-задълбочено трагедията, или само са преброили труповете и пострадалите.