Ривера отвори тежката външна врата и излезе на каменната тераса на имението „Дъмбартън“, Тя беше жив пример за противоречива личност. Неугледна с костюма, но въпреки това красива. Грациозна и нежна, но въпреки това атлетична. Блестящата черна коса беше прибрана на опашка. Благодарение на предците си тя беше надарена от природата с гладка кожа. По време на дежурство си слагаше съвсем лек грим и дори се стремеше да не се откроява сред другите, а напротив, да се слива с тълпата. Тайните служби все още си оставаше клуб на мъже. Клуб на мъже с изключително трудна работа. Част от тази работа беше да останеш незабелязан. Да накараш хората да си мислят, че си непрекъснато там, да следиш ситуацията и да държиш под контрол. И в никакъв случай да не засенчваш с вида си хората, които охраняваш. Ривера си сложи слънчеви очила и огледа мястото от терасата, след което погледна часовника си. Наближаваше дванайсет и петнайсет на обяд. Нямаше търпение да напъхат Алекзандър и Рос по колите и да отпътуват от Военноморската обсерватория. Оттам охраната щеше да поеме екипът на вицепрезидента и тя и подчинените щяха да имат няколко часа така необходимата им почивка, преди да отлетят за Сейнт Луис.
Забеляза нужния човек в другия край на верандата и тръгна натам. Агентите бяха задължени винаги да изглеждат представително. Дрехите им трябваше да са винаги чисти и изгладени. Без петна от кетчуп по вратовръзките или мръсни яки на ризите. Много важни бяха обувките, сякаш те не бяха бодигардове, а олимпийски състезатели. На агентите се налагаше да стоят на пост часове наред и затова трябваше да се чувстват удобно. Комфортът беше по-важен от външния вид. Ривера си спомни какво казваше на нея и колежките един инструктор в учебния център в Белтсвил, Мериленд: ако не могат да пробягат сто метра с дадени обувки, по-добре изобщо да не ги носят. Същият този инструктор се отнасяше крайно негативно към носенето на поли от тях. „Искате да ви запомнят като агента, повалил атентатора на земята и спасил живота на президента — казваше им той, — или искате да ви запомнят като агента, чиито гащички са се видели, докато се е боричкал с убиеца.“
Ривера прие всичките тези уроци сериозно. Затова и сега носеше черни мокасини с петсантиметрови токове и гумени подметки. Бяха изработени от лачена кожа.
Гумените подметки правеха ходенето с тях удобно и тихо. В последното се убеди лично и сега, когато приближи до агента в другия край на верандата. Той изобщо не подозираше, че някой се промъква зад него. С гумени подметки или не, това беше лош знак. Хората вече караха на автопилот.
На няколко метра от колегата си тя реши да се позабавлява и допря показалеца си в тила на агента. Мат Кеш, ветеран с деветгодишен стаж в Сикрет Сървис, подскочи, сякаш го бяха извадили от дрямка.
— Не мърдай или си мъртъв — каза Ривера и се засмя.
Кеш се извъртя към нея и по изражението на лицето му беше ясно, че не е оценил чувството за хумор на шефката си.
— Какво, по дяволите, ти става?
Ривера се ухили и показа идеалните си бели зъби.
— Медиите са точно тук, от другата страна на оградата.
Тя погледна към микробусите на подвижните телевизионни станции, паркирани на улицата, и към фотографите, качили се на стълби, за да могат да снимат над тухлената стена. Мария застана пред Мат и насочи поглед към слабините му.
— Не си напълнил гащите, нали?
— Ами напълних ги — сърдито отговори той. — Бързо ми дай една от твоите тройни дамски превръзки. Може и да го попия, преди да е потекло по крачолите ми.
— Леле, ама днес май не сме в настроение, а?
— Само не наливай масло в огъня. — Той нервно подръпна реверите на сакото си. — Писна ми от всичко това.
Подобно откровение свари Ривера неподготвена. Като отговорен специален агент, ръководител на екип, тя не им беше само началник, а и тяхната майка-закрилница.
— Имаш предвид мен, работата ти или и двете?
— Не теб — сепна се той. — Работата. Не съм спирал да пътувам от три месеца. Не съм си виждал децата, жена ми вече ме е намразила и ето ти, идвам си във Вашингтон за един ден, а дори не мога да се отбия в дома си и да си кажа две приказки с тях.
Ривера се усмихна.
— Е, имам добри новини за теб. Ще можем да си отдъхнем няколко часа, докато за нашите момчета се грижи екипът на вицепрезидента.
Кеш ахна от изненада.
— Сериозно ли говориш?
— Ъхъ. Свободен си за няколко часа. Върви, изненадай семейството си. Само гледай да не изпуснеш самолета, защото тогава собственоръчно ще натикам една от моите дамски превръзки в задника ти и ще те преместя на работа във фарго.