Рап много искаше да поспори за методите им на работа, но не беше чел доклада и не това беше причината за обаждането му.
— Можеш ли да ми дадеш номер, на който да я намеря?
— Да… чакай малко.
— Ще я уволнят ли?
— Не, не мисля. Ще я изпратят на някой скучен пост, докато официално не приключи разследването, а после ще я заврат на някой още по-скучен пост. — Уорч намери номера и го продиктува на Рап.
— По кое време си е вкъщи?
— Към девет. Ходи да тренира карате в някаква зала на Тринайсета улица и улица Л. Предполагам, че ги бие всичките.
— Така ли?
— Сериозно ти казвам.
— Аз също.
— Мич, не се шегувам. В Тайните служби няма мъж, който да се опре на спаринг. Тя затова ходи в залата. Според слуховете си излива гнева върху онези нещастници.
— На Тринайсета и Л.
— Ъхъ.
— Благодаря. — Рап сложи капака на чашата си с кафето.
— Направи ми услуга. Не казвай на никого, че сме разговаряли.
— Дадено. — Рап се усмихна. Както винаги Уорч беше откровен.
— Още нещо, Мич… Благодаря ти.
— За какво?
— Задето хванахте онзи. Сикрет Сървис наистина оценява стореното от вас. Ако ти потрябва нещо… винаги съм на твое разположение.
— Удоволствието беше мое, Джак.
Рап прекъсна разговора и помисли дали да не звънне на Ривера. Реши да постъпи по друг начин и извади батерията и сим картата от телефона. Отпи първата си глътка от горещото кафе, взе чашата и тръгна към изхода. До залата имаше не повече от пет минути път. По-добре щеше да е да я изненада и да види как ще реагира искрено, без подготовка и преструвки.
Рап предвидливо реши да изпие кафето си, преди да влезе в доджо. Щеше да е знак на неуважение, ако внесеше напитки или храна в храма на бойните изкуства. Залата по карате беше на Тринайсета улица. В типично американски стил пешеходците можеха да се спрат на тротоара и да гледат през прозорците как вътре тренират. Сградата беше с два големи прозореца и врата между тях. Наличието на големите прозорци се дължеше на две причини. Първо, така се развенчаваха митовете и мистериите около бойното изкуство, което способстваше за привличането на повече желаещи да тренират. Второ, публиката до известна степен разсейваше учениците, които трябваше да свикнат с подобен род отвличане на вниманието и да не се влияят от тях. Рап постоя пред единия прозорец няколко минути и погледа как сенсеят провежда занятията. В момента учениците се бяха разделили на осем двойки и се упражняваха в санбон кумите или движенията от три действия. Сенсеят вървеше между двойките и или ги хвалеше, или им посочваше грешките. Всичко протичаше тихо, без викове и крясъци.
Рап веднага позна Ривера. Трудно беше да я сбъркаш, с вързаната на опашка коса, която се полюшваше, докато агентката се завърташе на единия си крак и нанасяше удар с другия. Точно както Уорч му беше казал, тя имаше черен колан. Мъжът, с когото тренираше, беше с десетина сантиметра по-висок и поне с двайсетина килограма по-тежък от нея. Той беше единственият друг носител на черен колан в класа и въпреки това Ривера го караше доста да се поти. Рап допи кафето и се усмихна, когато агентката връхлетя противника си с комбинация от удари и хватки, хвана го напълно неподготвен и накрая той се просна по гръб. Сенсеят се намеси и изгледа неодобрително жената. Мич се изненада, когато тя започна да спори със сенсея — постъпка, която се приемаше като незачитане на неговия авторитет. Инструкторът се изчерви, но сякаш и това не беше достатъчно, Ривера му обърна гръб.
Рап беше участвал в не една и две улични схватки като хлапе, но едва когато постъпи в ЦРУ, се научи как да се бие. Започнаха да му преподават първо карате, после джудо. Мич с лекота усвои и двете и макар основите да бяха важни, а дисциплината — необходима, той инстинктивно разбираше, че в реалния свят боят е по-прозаичен и без излишни движения. В джудото и каратето имаше твърде много правила. Твърде много ограничения. Когато веднъж отиде във форт Браг за допълнително обучение, той влезе на тренировка по джиу-джицу. Още след първите пет минути вече знаеше, че тази система е далеч по-подходяща за истинския бой. Докато в каратето се използваха повече ударите с ръце и крака, джудото те учеше повече на захвати и хвърляния, джиу-джицуто съчетаваше и двете, като в допълнение включваше техники с колене, лакти, удари с глава, удушаващи захвати и ключове и още много полезни хватки. Рап започна тренировките с огромен ентусиазъм, като накрая дори замина за Бразилия за няколко месеца да тренира при знаменития учител Хелио Грейси. По-късно обогати уменията си с тайландски бокс, но се концентрира повече на стила на Грейси в джиу-джицуто и стана носител на черен колан трета степен.