— Не. — Шпейер не обичаше да си има работа с руската мафия пряко. Винаги го избягваше, когато можеше.
— Ще му се обадя и ще разбера какво става. Междувременно ти се обади на оня досадник Гарет и му кажи, че си искам помилването.
Банкерът кимна, отпи голяма глътка от виното и за пореден път се запита доколко е разумно да работи с хора като Грийн и Гарет.
33
Министерството на правосъдието се намираше на Пенсилвания Авеню, точно от другата страна на улицата, срещу щабквартирата на ФБР. Кортежът на Рос спря ненадейно пред сградата в 9:30 вторник сутринта. Стю Гарет, Джонатан Гордън и Рос слязоха от бронираната лимузина и продължиха по широкия тротоар, заобиколени от агенти от Сикрет Сървис. Един от агентите влезе пръв в сградата, за да предупреди охраната за визитата на вицепрезидента. Суматохата можеше да се избегне, ако се бяха обадили предварително, но Рос обичаше да прави изненадващи посещения. Дори беше казал на шефа на охраната си, че така се придобива по-реална представа как работи системата. Агентът обаче подозираше, че по този начин Рос обича да поставя хората в неудобно положение.
Рос, шефът на неговия кабинет и ръководителят на кампанията му минаха през пропускателния пункт и се насочиха към асансьора заедно с четирима високи агенти. Качиха се на последния етаж и оттам продължиха по коридора към кабинета на главния прокурор. По време на кратката кариера на Рос като директор на Националното разузнаване той беше присъствал на много сутрешни доклади в сградата на правосъдното министерство. По коридора подминаха няколко души от администрацията. Рос, винаги верен на политическото си поведение, им се усмихна и ги поздрави.
Главният прокурор имаше доста просторна чакалня с три секретарки, седнали зад големи бюра. Той понечи да им каже „добро утро“, когато вратата на конферентната зала на Стоукс се отвори и Рос видя висока блондинка. Беше облечена в прилепнала към тялото кафява рокля с дълги ръкави и колан на кръста, а на краката си носеше кожени ботуши. Стоеше с гръб към чакалнята.
— Вие сте се побъркали! — извика тя. — Намерете си някой друг. Аз няма да участвам.
— Пеги, ако обичаш, върни се и седни.
Рос и антуражът му останаха безмълвни. Той познаваше блондинката и макар и да не видя главния прокурор Стоукс, веднага разпозна гласа му.
— Марти, ти повече от всеки друг в тази сграда трябва да си наясно, че с него не бива да се спречкваме — отвърна жената.
— Затвори вратата и седни. Не съм в настроение за театър тази сутрин.
— Театър? — отново извика тя. — Ако искаш да видиш истински театър, продължавай в същия дух. Ако той разбере, ще те изяде за обяд.
Рос се усмихна. Очевидно беше попаднал в разгара на ожесточен спор. Трите секретарки безпомощно гледаха ту към вицепрезидента на САЩ, ту към дългокраката заместник-главна прокурорка. Блондинката се казваше Пеги Стийли. Рос беше слушал много за нея. Тя беше напориста юристка, която не търпеше да я разиграват.
— Пеги, сериозно — повиши тон Стоукс. — Веднага се върни. Трябва да приключим с това.
— Марти, с нещо да съм показала, че не възприемам проблема сериозно? Ако е така, искам да ме разбереш ясно. Когато Мич Рап се намеси, аз ставам много сериозна. — Скръсти ръце. — Ако искаш да продължиш в тази насока, проблемът си е твой. Моят съвет е категорично да не го правиш. Намери си някой друг, защото аз нямам намерение да се забърквам в подобен скандал.
— Ти си заместник-главният прокурор, който отговаря за разследването на тероризма. Това дело е твое, независимо дали ти харесва или не.
— Не съм казала, че няма да работя по делото. Просто няма да разследвам Мич Рап и точка.
Стийли се обърна да си върви, но забеляза мъжете на прага и застина. Преди да успее да каже нещо, главният прокурор се провикна от конферентната зала:
— Времената се менят, Пеги. Рап и шефката му си създадоха доста врагове в този град. И кашата, която забърка, със сигурност няма да му спечели приятели.
Рос погледна синеоката жена пред него. С нейните високи скули и широка челюст тя страшно много приличаше на скандинавка. Протегна ръка.
— Госпожо Стийли.
Тя се поколеба за секунда, чудеше се как да се обърне към него.
— Господин вицепрезидент.
Той стисна силно дланта й, приближи се и постави другата си ръка върху рамото й. После топло се усмихна и прошепна:
— Той е прав.
— Моля?
— Времената се менят.
— Тук това се случва на всеки четири години.
Рос се вгледа в нея. Беше на почти четирийсет години, а още имаше гладка кожа. Наведе се и прошепна на ухото й: