— Значи съм свободен да вървя?
— Не още. Трябва да се повъртиш тук още половин час и после да закараш принцесата в хотела. След това си свободен до пет. — Под „принцесата“ се подразбираше жената на Алекзандър.
— Но защо аз?
— Защото си неин любимец и защото тя лично поиска теб.
— Прати някой друг.
— Абе, това да не ти е демокрацията на теб? — сряза го тя и изчака да види дали той ще прояви неблагоразумието да възрази. — Не мисля така. Заведи я в хотела, сложи я да си легне и после иди да се видиш със семейството си.
— Какво, по дяволите, значи това?
— Кое?
— Да я сложа да си легне. Да не намекваш нещо?
Ривера се намръщи и отвърна:
— Такава е думата, Айнщайн.
— Твоят стил на изразяване не ми харесва.
— Успокой се, нямаше никакъв намек. — Тя се изправи и смени тона с по-делови и сериозен: — Ти ще пътуваш във втората лимузина с нея. Аз съм във водещата лимузина с техни величества. Отиваме в обсерваторията и тя се здрависва с гостите за трийсет минути. После я отвеждаш в хотела, уверяваш се, че е в безопасност в стаята й, и предаваш щафетата на този, когото изпратят от централата. Имате ли други въпроси, специален агент Кеш?
— Не.
— Много добре.
Газич пресече улицата и тръгна по източната страна на Уисконсин Авеню. Беше прочел разписанието на жертвата. Всъщност то беше публикувано в Интернет. По план трябваше да тръгнат отново на път по пладне, но вероятно щяха да позакъснеят. Тези неща рядко свършваха навреме. Следващата фаза от неговия план беше малко рискована. Той можеше да монтира някъде камера и да задейства бомбата от безопасна дистанция, но шансът за успех беше твърде малък. Трябваше да действа прецизно. Оформената маса пластичен експлозив в багажния отсек беше повече от достатъчен да пробие защитния слой на бронираната лимузина, при условие обаче че се взривеше в подходящия момент. Газич пресметна, че отрязъкът беше дълъг най-много седем метра. Дори лимузината беше по-дълга. Ако кортежът се движеше бързо, щеше да е трудно да уцели момента. Затова беше паркирал минивана възможно най-близо до ъгъла на Уисконсин Авеню с Ес Стрийт. Когато стигнеше Уисконсин Авеню, кортежът щеше да е изминал само една пресечка. Колите трябваше да намалят, преди да вземат деветдесетградусовия завой. А там миниванът беше поставен идеално за взрив с широк фронт на ударната вълна.
Ако беше кортежът на президента, операцията щеше да бъде значително усложнена. Освен бронираните лимузини и събърбаните, линейката и редицата други коли, президентският кортеж включваше и специален автомобил, чиято задача беше да заглушава всички радиосигнали и честоти освен тези, използвани от Сикрет Сървис. Което правеше взривът с дистанционно управление практически невъзможен. Газич беше проучил и беше разбрал, че екипът по охраната на двамата кандидати не разполага с подобно оборудване. Въпреки това пак се налагаше той да се приближи максимално, за да хване точно мига, в който лимузината ще се изравни с микробуса. Газич подмина двама младежи, които седяха на пейка и ядяха понички. На две пресечки пред него се мярна оранжевата стълба, която беше привързал към покрива на микробуса. Хрумна му в последния момент, когато забеляза, че по улиците е пълно с бели микробуси като неговия. Яркият цвят на стълбата щеше да му помогне да избере по-прецизно мига на детонацията. Тъй като не искаше да застане прекалено близо до бомбата, той се спря и се зачете в офертите, разлепени на прозореца на агенция за недвижими имоти. Телефонът „Трио“ в джоба му завибрира и той го извади.
— Ало?
— В два часа ме устройва. А теб?
— В два часа става. — Газич затвори и облекчено въздъхна.
Продължи да върви привидно безцелно по улицата, като зяпаше по витрините. Няколко минути по-късно чу кратките сигнали на полицейска сирена. Насочи погледа си по посока на звука и видя как един от мотоциклетите от вашингтонската полиция излезе на кръстовището и блокира северната част от Уисконсин Авеню. Газич размърда пръстите на ръцете си и се запита на какво разстояние от бомбата е най-разумно да застане. Кортежът щеше да се появи съвсем скоро. По улицата пред него, близо до следващата пресечка, имаше грамадно дърво с диаметър около метър и половина. Макар че ударната вълна щеше да е насочена в срещуположната посока, ако не се прикриеше, имаше вероятност да бъде убит от летящите парчета и от самата вълна.
Газич стигна до дървото и извади телефона. Докосна с малкия писец една икона на екрана. Няколко секунди по-късно той влезе в Интернет сайта. Набра паролата и хвърли поглед към полицая мотоциклетист в средата на улицата. Оставаше само да натисне бутона за изпращане и взривът щеше да последва почти мигновено. Ченгето със сигурност щеше да загине, както вероятно и хората в първите няколко коли, които то беше спряло. От другата страна на улицата имаше магазини и апартаменти. Лимузината едва ли щеше да поеме основната сила на взрива. Двеста и петдесет килограмовият оформен пластичен експлозив „Семтекс“ по-скоро щеше да запрати лимузината на десетки метри и да я блъсне в сградата.