— Бил е измъчван?
— По-скоро да. — Стоукс погледна заместниците си за потвърждение и те кимнаха почти едновременно.
— Той призна ли нещо?
— На нас не, но от ЦРУ твърдят, че по време на транспортирането му от Кипър е признал вината си.
— Докато е бил измъчван.
— Така казва той.
— Заподозреният ли?
— Да.
— По дяволите. Имате ли запис на разпита?
— Не.
— Защо?
— Цял ден молихме ЦРУ да ни го дадат, но уви.
Рос наклони глава.
— Я повтори пак.
— Предполагам си чул, че този човек е бил открит от Рап.
— Да, носи се този слух.
— Е, не е слух, а самата истина. Другият проблем е, че никой не знае къде е в момента той. Операцията е била ръководена от него и той е открил кипърския грък.
— И какъв е проблемът?
— Не разполагаме с никакви улики, които да сочат, че този мъж е извършил престъплението. Пленникът премина тест с детектора на лъжата. Освен това според гърците той е бил в Кипър по времето на атентата. Заподозреният твърди, че има свидетели, които могат да се закълнат, че си е бил вкъщи в деня на атаката.
Рос се обърна към Гарет, който в типичния си грубоват стил заключи:
— Изглежда, Рап е спипал не когото трябва.
Тримата мъже от министерството се спогледаха за сетен път, след което Стоукс каза:
— Още никой не смее да го изрече на глас, но се боя, че най-вероятно ще се окаже така.
— За Бога! Казахте ли на президента?
— Ще бъда на обяд в Белия дом. Тогава мисля да му го съобщя.
— А Джош?
Стоукс поклати глава.
— Може би ти ще му кажеш.
Рос се престори, че не му е приятно, но няма избор. Това щеше да е възможност да докаже на новия президент с какви връзки разполага.
— Днес ще обядвам с него и ще го информирам. През това време гледайте да намерите Рап. Няма да е добре, ако новата ни администрация започне мандата си със скандал.
Той съзнателно използва първо лице множествено число. Стоукс беше полезен, защото жадуваше за по-широка политическа изява и беше харесван в обществото. Месеци наред му бяха обещавали да го оставят в техния екип. Дори му бяха намекнали, че може би го чака нещо по-голямо.
34
Складът беше стар. Построен през Втората световна война, той беше съхранявал жизненоважните запаси, предназначени за Великобритания — част от програмата „Лендлийз“ на Франклин Делано Рузвелт. Щом Съединените щати се включиха във войната, до тухлената постройка беше построена още една. Тук кипеше активна дейност до самия край на нацистка Германия. След войната тук се нанесе стоманодобивният гигант „Ю Ес Стийл“ и в ход влезе планът „Маршал“. Щатите продължиха с презокеанските доставки, за да помогнат на разрушената от войната Западна Европа да се изправи на крака. Бизнесът на „Ю Ес Стийл“ продължи да се движи със същите темпове до средата на седемдесетте години и после постепенно западна. Целият район беше изоставен и потъна в забрава.
Когато Скот Коулман за пръв път дойде тук, нямаше нито едно стъкло по прозорците, а покривът течеше. Немарливите наематели дори не си бяха прибрали боклука. Повечето хора щяха да бъдат отблъснати от миризмата на урина и трупания боклук в неподдържаната с години сграда, но не и Коулман. Бившият „тюлен“ беше обиколил света с флота и беше свикнал на подобни неща. Там, където другите виждаха само разруха, той видя добра възможност. Както един негов приятел във флота обичаше да казва: „Вече не строят на океанския бряг.“ Складът се намираше близо до Спароус Пойнт, малко на юг от Балтимор и Патапско Ривър. Корпорацията „Тюлен — спасяване и диверсии“ беше негова рожба. Много от бившите му колеги от специалните части, след като се уволняха от въоръжените сили, живееха мизерно в цивилния живот. Самият Коулман неведнъж беше потръпнал при мисълта някой ден да се принуди да постъпи на работа като продавач в „Уолмарт“. Идеята да си има собствена компания се зароди по време на дългите му командировки в чужбина. Да работи за някой друг не му се струваше много привлекателно. Не и след като толкова дълго беше изпълнявал заповеди. На какво го бяха научили във флота? На много неща, но най-ценното и уникалното беше подводното плуване, стрелбата и взривното дело. Строго погледнато, първото и третото бяха по̀ приложими в мирния живот. Пристанищата и корабостроителните заводи по цял свят имаха нужда от професионални водолази.
С тази единствена цел започна дейността си и „Тюлен — спасяване и диверсии“. Първата им поръчка красноречиво потвърди необходимостта от подобни таланти. „Бритиш Петролиъм“ бяха изправени пред назряващ проблем, който искаха да разрешат, преди да е придобил международна известност. Те тайно бяха сключили договор за унищожаването на една от техните изоставени нефтени платформи в Северния Атлантически океан. Незнайно как мълвата беше достигнала до „Грийнпийс“, които мобилизираха група протестиращи, за да окупират платформата и да предотвратят унищожаването й. „Грийнпийс“ настояваха платформата да бъде разглобена болт по болт. За ръководството на петролния гигант решението беше ясно. Взривяването щеше да им струва двеста хиляди долара, а разглобяването — пет милиона. „Бритиш Петролиъм“ нареди на хората си платформата да бъде взривена, преди да пристигнат лодките на „Грийнпийс“. По най-оптимистична преценка поставянето на експлозивите и тяхното взривяване щеше да отнеме най-малко четирийсет и осем часа. Научиха, че в пристанището на Рейкявик, Исландия, има някакъв кораб с активисти на природозащитната организация, който се кани да тръгне на другата сутрин. Корабът щеше да доплава до платформата към обяд. Активистите щяха да щурмуват огромното съоръжение и да привлекат вниманието на световните медии. „Бритиш Петролиъм“ щяха да бъдат притиснати още по-силно от обществеността и политиците да разглобят платформата. Трябваше да забавят демонстрантите, за да могат през това време да взривят и да пратят на дъното металното чудовище.