Наредиха на вицепрезидента на „Бритиш Петролиъм“ да намери начин да спре активистите и да се погрижи името на компанията да не бъде замесено в никакви скандали. Мениджърът се обади на няколко свои познати в Америка и Великобритания и откри една тепърва прохождаща компания в Мериленд, която беше идеална за задачата. Той позвъни на Коулман и му обясни каква е ситуацията. Бившият „тюлен“ имаше на разположение двайсет часа да отиде в Рейкявик и да не допусне корабът да отплава от пристанището. Мениджърът не се интересуваше как ще стане това, стига всичко да мине без жертви и пострадали.
Коулман приблизително си представяше колко ще струва на „Бритиш Петролиъм“ да се разглоби платформата и затова каза, че услугите му ще струват триста хиляди долара. От петролния гигант се съгласиха и Коулман, Стробъл и Хакет се качиха на първия самолет от летище „Дълес“ заедно с тяхната водолазна екипировка. Благодарение на годините тренировки и обучение във Военноморските сили на Съединените щати те знаеха точно какво ще направят. По време на службата им като „тюлени“ тримата бяха плували часове наред в мръсни заливи, прикрепвайки експлозиви към корпусите на морски съдове, повреждайки техните гребни винтове и кормила.
Единствената трудност в тази специфична задача беше температурата на водата. Дори с дебелите си неопренови костюми, предназначени за студено време, не можеха да останат във водата повече от петнайсет минути. Затова се качиха на кораб, който беше закотвен на около шейсет метра от този, с активистите, и плуваха на смени дотам. С помощта на ацетиленова горелка разрязаха крепленията на винтовете към осите на двигателя. Така корабът за известно време щеше да остане управляем и да е в състояние да се движи със скорост може би десет възела в час. Ако надвишаха тази скорост, физическите закони щяха да се намесят и корабът щеше да се превърне в безполезна черупка.
На следващата сутрин седнаха в едно кафене и започнаха да се питат дали корабът ще успее да излезе от залива или не. Коулман не изпитваше никаква вина. Той беше изкарал целия си живот в океана и изпитваше страхопочитание към водната бездна. Потапянето на няколко хиляди тона стомана на дъното нямаше да навреди на природата. Докато пиеха кафето си и чакаха обратния си полет за Вашингтон в осем часа, влекачът затегли кораба на „Грийнпийс“ към главния плавателен канал. Освободиха въжетата и корабът се отправи към открито море, образувайки зад кърмата бяла пяна. Тъкмо премина основната дига и пяната постепенно отслабна. Корабът застина на място и се килна на една страна. Час по-късно Коулман, Стробъл и Хакет летяха за Вашингтон.
Малката компания, която Коулман беше основал преди терористичните атентати от единайсети септември, сега имаше годишни приходи от над двайсет и пет милиона долара и персоналът се беше разраснал от двайсет на над сто служители. Всички те бяха бивши командоси от специалните части — мъже, които бяха свикнали да печелят трийсет-четирийсет хиляди на година, а сега правеха по четвърт милион долара и повече.
Той премести седалището на компанията си в по-представителен район, между Вашингтон и Балтимор, но запази стария склад. Чрез офшорна фирма нае адвокат, който от нейно име установи контакт със собственика, от когото купи сградата. Мястото беше отдалечено и с това беше ценно. Не можеше просто така да се раздели с него. В професията на Коулман отдалечеността беше от огромно значение. Двете товарни врати и тази за персонала гледаха към улицата. Нямаше никакви знаци, указващи предназначението на сградата, само адреса, написан с бели букви върху вратата за персонала, и избелялото лого на „Ю Ес Стийл“. Вътре в склада старият и напукан дървен под беше почистен с киселина, закърпен и боядисан наново. До лявата стена бяха подредени шкафове за документи с различни размери и големи метални маси. От дясната се мъдреха два мотоциклета и една кола — и трите возила бяха завити със сиви покривала, както и дълъг осем метра и половина катер от типа „Бостън Уейлър“ с два извънбордови двигателя от „Мерцедес“, всеки с мощност по сто и петдесет конски сили. В средата пък бяха паркирани черен пикап „Шевролет“ и голям форд екскържън. В дъното на сградата се виждаха кабинетите, тоалетната и работното пространство. Метална стълба водеше до втория етаж. Там се намираха още два кабинета и конферентна зала, всичките с големи прозорци, които гледаха към първия етаж.