Коулман беше в десния ъглов кабинет, седнал зад голямо сиво метално бюро — част от излишното имущество на военните. Здраво, евтино и функционално. Той четеше електронните си писма. Получаваше по стотина писма на ден, които пристигаха по всяко време на денонощието. Негови хора работеха в Ирак, Афганистан, Казахстан, Йордания, Катар, Кувейт и Индонезия, както и на много други места, за които не беше склонен да си признае. Остро пиукане го накара да се обърне. Прокара ръка по пясъчнорусата си коса и погледна към двата плоски монитора. На този вляво се виждаше мъж на легло в стая с бетонен под. Това беше противобомбеното скривалище на склада, построено още през Втората световна война. От няколко години им служеше като мазе. Въпросният мъж беше загадъчният руснак, когото бяха докарали от Кипър. Десният екран беше разделен на четири. Едната половина показваше стълбите, водещи към бомбоубежището, другите две половини — задната и предната външни врати на склада, и на четвъртата на смени се въртяха изображения от камерите на покрива и отстрани на сградата.
Пред входа се подредиха две коли в очакване да ги пуснат вътре. Едната беше сребристо „Ауди-А8“, а другата — син джип „Тойота Лендкрузър“. И двете бяха познати на Коулман и в интерес на истината той ги очакваше. Обърна се отново към компютъра, взе мишката и кликна върху една от иконите на екрана. Появи се списък с всичките врати на сградата. Той доближи стрелката на мишката до главната товарна врата и кликна върху нея. Щом колите влязоха, той отново затвори. Стана от стола и отиде на стълбищната площадка. В това време от аудито слезе Рап, а от тойотата — Дюмонд.
— Айрини иска да се обадиш — провикна се Коулман на Мич.
Той вдигна глава към него и отговори:
— Да, знам. Всички ме търсят. Сигурен съм, че ще ме заплашат с арест, ако не се предам сам.
Приятелят му заслиза по стълбите.
— Колко още ще продължиш да задържаш нещата?
— Може би до днес следобед. Най-късно до утре сутринта.
— И защо го правиш? — Бившият „тюлен“ стъпи на пода и вместо да тръгне към Рап, зави към вътрешния коридор.
— Не ти трябва да знаеш. — Рап и Дюмонд го последваха.
— По-добре не ги дразни толкова, за да не свършиш накрая наистина в ареста. Не искам ФБР да ми цъфне и да те търси тук. — Коулман влезе в малка стая за почивка с маса за четирима, кафе машина, микровълнова фурна и хладилник. Някой беше закачил на стената плакат за вербуване в морската пехота и беше надраскал на ръка неприлични коментари към тяхното мото „Винаги верни“. Коулман наля две чаши силно кафе, подаде едната на Рап, а другата беше за него.
— Маркъс, ти какво искаш?
— Имаш ли кола?
— В хладилника.
— И какво откриха момчетата в депозитната кутия? — попита Рап.
— Два пистолета. „Макаров“ и „Берета“. Заглушители за тях и няколко резервни пълнителя.
— Серийни номера?
— Заличени?
— Какво друго?
— Шестстотин хиляди долара в брой. — Коулман се ухили.
— Шегуваш се.
— Не.
Мич се замисли за сделката, която бяха сключили с банкера.
— Каподистрас сигурно е останал доволен.
— Кой?
— Каподистрас, шефа на банката.
— Уикър каза, че през цялото време нервничел, но щом видял колко пари има в кутията, спрял да се оплаква и млъкнал. Ти предполагаше ли, че вътре ще има толкова много сухо?
— Не. — Рап поклати глава. — Какво друго имаше там?
— Паспорти, кредитни карти, обичайния комплект. А също така и една флаш памет, където можеш да копираш всичките файлове от хард диска си.