Задачата пред Рап беше да даде на беларусина шанс да се поправи и да излезе чист. Да разкаже с какво се занимава и после да преминат към по-важните въпроси. И как така беларуската мафия е започнала да работи с арабските терористи? Кой е платил специално за тази операция?
Рап слезе в бункера. Беше си намислил какви въпроси ще задава и как ще процедира, ако Милинкавич продължи да лъже. Стълбите свършваха с площадка метър на два, с ръждясал канализационен капак по средата. Над тежката метална врата вдясно беше монтиран малък монитор. На него Рап видя, че Милинкавич в момента е легнал на нара. Беше доста едър: висок може би метър и деветдесет, тежеше сто и петдесет килограма. Сигурно щеше да се изкуши да нападне високия метър и осемдесет и тежащ деветдесет килограма Рап. Експертът по антитероризъм донякъде се надяваше точно на това. Макар и да не обичаше да изтезава пленниците си, той не се отличаваше с търпение. Трябваше да се свърши още много работа, а Рап нямаше време да губи цяла седмица, за да склони към откровеност беларусина.
На вратата нямаше дръжка, само резе. Той извади ключа от джоба си и отключи с него големия катинар. Погледна отново монитора и влезе. Милинкавич веднага се изправи на лакти. Рап пристъпи вътре и затвори. Проследи погледа на пленника към вратата, която остана незаключена. Освен леглото в ъгъла имаше малка походна тоалетна, която миришеше на дезинфектант. На тавана беше монтирана крушка, покрита с предпазна стоманена решетка. На леглото нямаше възглавница или завивки. Само много тънък дюшек.
За пленника дори двойното легло беше тясно. Гледката беше доста смешна.
Мич застана до вратата, облегна се на стената и скръсти ръце. Беше свалил сакото и вратовръзката си и беше оставил пистолета си в кабинета на Коулман. Огледа набързо пленника. Бяха зашили раните на носа и ухото му и макар и да не му бяха правили рентгенова снимка, почти сигурно беше, че челюстта му е счупена.
Посочи книгата на пода и го попита:
— Намери ли време да почетеш?
Беше му оставил „1984“ на Джордж Оруел с надеждата Милинкавич да прочете някои от епизодите с мъчения.
Мъжът погледна книгата и поклати глава.
— Не. Не е необходимо да я чета. Аз съм го преживял.
Рап се усмихна.
— За нещастие си попаднал в неподходящия отбор.
— Какво искаш да кажеш?
— Спомена, че си работил в КГБ — отвърна със съмнение Рап. — Щом си работил в КГБ, си попаднал в неподходящия отбор.
— В КГБ имаше и свестни хора.
Уместна забележка.
— Ние с теб не се различаваме много един от друг. — Здравенякът бавно свали краката си на пода и седна.
Рап забеляза, че пленникът се движи трудно. Мускулите му се бяха схванали от натрупания стрес и държането му натясно. Бяха му взели и обувките. По чорапи щеше да му е трудно да ходи по гладкия циментов под.
— Ти знаеш кой съм аз? — попита го Мич леко изненадан.
— Ти си американец… вероятно си от ЦРУ. Може би от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. Определено си се обучавал в специалните части.
Рап остана доволен, че той само изказа предположения. Изкушаваше се да му каже, че работи за израелците. Това беше стар трик, който често караше безбожните комунисти да изпитват страх от Бога. Особено беларусите, които се бяха отнесли жестоко с евреите по време на войната.
— Може да е така… а може и да не е.
Милинкавич се огледа.
— Къде съм?
Правило номер едно в провеждането на разпити: Объркай и дезориентирай пленника. Рап мислено се постави на мястото на беларусина. Той беше упоен почти през цялото време на пътуването от Кипър до Балтимор. Вероятно беше усетил кацането, но контейнерът нямаше никакви прозорци. Най-вероятно е заключил, че са се върнали в Америка, но би могъл да предположи, че са го отвели за разпит в някоя източноевропейска страна, може би в Беларус. Не беше тайна, че Съединените щати оставяха на бившите съветски сателити по-неприятните аспекти на войната срещу терора.
— Намираме се на много тайно място. Дори правителството не знае за него. Тук сме само двамата. Бих предпочел да разрешим проблема неофициално, което е и в твой интерес.
Очите на Милинкавич отново се стрелнаха към незаключената врата и после пак към Рап. Явно претегляше шансовете си за бягство.
— Не знаех, че имаме проблем. Страните ни вече не са врагове.