— И защо беше дошъл в Кипър?
— За да убия онзи мъж.
— Кой мъж?
— Декас. Гърка.
— Защо?
— Не знам.
Мич отново вдигна крак.
— Кълна се. — Милинкавич вдигна ръце. — Не знам.
Кракът на Рап се стовари върху коляното.
— Лъжеш!
Беларусинът изкрещя от болка и в очите му се появиха сълзи.
— Искаш ли да те изритам отново?
— Не!
— Тогава ми кажи защо те изпратиха да го убиеш.
— Знам само — здравенякът си пое въздух — че е бил нает за някаква поръчка и я е оплескал.
— Бил е нает да убие някого.
— Да.
— Кого?
— Не знам.
— Да те ритна ли?
— Не! Моля те, недей! Нямам никаква представа.
— Кога шефът ти започна да работи с арабите?
Милинкавич го погледна шокирано.
— Араби ли?
— Араби… ислямски радикални фундаменталисти… терористи.
— Гордиевски никога не би имал вземане-даване с такива хора.
Изражението му беше искрено, но думите не.
— Глупости. — Коляното беше настъпено за пореден път.
Милинкавич извика през сълзи:
— Говоря сериозно. Той е източноправославен и много религиозен. Смята, че Ислямът е измислен от Сатаната. Никога не би работил с тях.
Интуицията подсказваше на Рап, че мъжът казва истината, но това не променяше нещата. Трябваше да бъде по-внимателен. Ако започнеше да задава въпроси на сляпо, рискуваше да отслаби позициите си. По-добре беше да излезе и да се опита да намери потвърждение на казаното досега. После, ако разбереше, че беларусинът продължава да го лъже, щеше да се върне и разпитът щеше да продължи.
— Ще се обадя на моите приятели в КГБ и ще разбера дали ми казваш истината. Моли се да потвърдят версията ти, защото в противен случай ще се върна и разпитът ти ще продължи с по-груби средства. Дори мога да те уверя, че когато се върна, ще си излееш и майчиното мляко и ще ми разкажеш всичко, което знаеш за Декас. Всичко. Кога за пръв път си чул за него. Колко ваши поръчки е изпълнил. Всичко. Послушаш ли ме, ще уредя да получиш болкоуспокояващи. Излъжеш ли ме още само веднъж, ще ти счупя и другото коляно.
Прекрачи просналия се Милинкавич, излезе и заключи вратата. Качи се до първия етаж, мина покрай стаята за почивка и отиде в кабинета на Коулман. Когато влезе, той говореше по телефона и му направи знак да мълчи.
— Айрини, нямам представа къде е — каза бившият „тюлен“. — Щом го видя или чуя, ще му заръчам да ти се обади. Сега трябва да затварям.
— Какво искаше? — попита Рап. — И тя ли се е побъркала заради Газич?
— Не. Попитах я, но тя каза, че не се тревожи за босненеца. Сигурна е, че той е атентаторът.
— Тогава какъв е проблемът?
— Искала да ти покаже нещо.
— Какво?
— Не ми каза. Подчерта само, че било много важно да те види незабавно.
— И не ти каза изобщо за какво?
— Само намекна, че след като го видиш, ще погледнеш на нещата от друг ъгъл.
Рап се замисли за секунда върху думите.
— Какво ще правиш? — попита го Коулман.
— Ще се обадя.
— Кога? Тя беше доста настойчива.
Мич погледна часовника си. Наближаваше пладне.
— Следобед. Първо трябва да се свържа с моя човек в КГБ, а после ще видя докъде ще издържи този Милинкавич.
— А доктор Хорниг?
Рап вече беше мислил по въпроса. Хорниг беше психиатърка, наета на работа в ЦРУ, за да участва в разпитите на по-важните пленници.
— Този може да се окаже патологичен лъжец, Мич.
— Да, знам. — Патологичните лъжци бяха най-трудни за разпитване. Освен това и на Рап не му стискаше да го измъчва до смърт. — Ще говоря с Айрини следобед и после ще ти кажа какво е станало.
37
Марк Рос вървеше по „Пийкок Алекзандър“, където жителите и гостите на града идваха да видят свят и той да види тях. Хотел „Уилард“ беше една от забележителностите на Вашингтон още отпреди Гражданската война. Десетките събрали се хора веднага разпознаваха новия вицепрезидент и той изпитваше огромно удовлетворение от този факт. Подобни разходки тук бяха правили Грант. Марк Твен и много други известни с добро или лошо личности. Цифровите фотоапарати защракаха, хората започнаха да протягат ръце към него, за да го докоснат, а малцината по-дръзки дори го спираха, за да се снимат заедно с него. Най-дръзка обаче беше една жена в синя рокля и със смешна червена шапка с бяло перо. Тя препречи пътя на Рос и размаха мобилния си телефон. На телефона беше дъщеря й, която се оказа, че била голяма почитателка на бъдещия вицепрезидент. Рос прикри раздразнението си и поговори с дъщеря й. Хората от охраната му пак го изгледаха неодобрително и той трябваше да им чете конско отново, след като по-рано вече им се беше скарал. Трябваше да го оставят малко на мира. Никой нямаше намерение да убива вицепрезидента.