Изневяра
Паулу Коелю
О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от теб. Амин
Отплувай към дълбокото…
Лука, 5:4
Всяка сутрин, щом отворя очи за тъй наречения „нов ден", изпитвам желание пак да ги затворя и да не ставам от леглото. Но това няма как да се случи.
Имам прекрасен съпруг, който е лудо влюбен в мен, собственик е на голям инвестиционен фонд и всяка година попада в класацията на списание „Билан" на първите триста най-богати хора в Швейцария, колкото и да му е неприятно това.
Имам и две деца. Те са „смисълът на живота ми" (както казват моите приятелки). Ставам рано, за да им приготвя закуска и да ги заведа до училището. То се намира на пет минути пеша от дома ни и е целодневно, така че мога да работя и да разполагам с времето си. Идна бавачка филипинка прибира децата от училище и се грижи за тях, докато ние с мъжа ми се върнем.
Обичам работата си. Аз съм утвърдена журналистка в уважаван вестник, който може да бъде купен на почти всеки ъгъл в Женева, където живеем.
Веднъж годишно цялото семейство ходим на почивка - обикновено по разни райски кътчета с чудни плажове и „екзотични" градове, в които населението е бедно и така се чувстваме още по-богати, привилегировани и благодарни за това, че сме благословени от живота.
Все още не съм се представила. Приятно ми е, казвам се Линда. На трийсет и една години съм. Висока съм метър и седемдесет и пет, тежа шейсет и осем килограма и се обличам с най-страхотните дрехи (благодарение на безграничната щедрост на моя съпруг). Предизвиквам желание у мъжете и завист у жените.
И въпреки това всяка сутрин, щом отворя очи и погледна този идеален свят, за който всички мечтаят, но малцина постигат, знам, че денят ми ще е пълен провал. До началото на тази година не си задавах много въпроси, просто следвах пътя си, макар понякога да се чувствах виновна, че притежавам повече, отколкото заслужавам. Но един прекрасен ден, докато приготвях закуска за всички (помня, че беше пролет и цветята в градината ни бяха започнали да се събуждат), се запитах: „Е, това ли е?".
Не биваше да си задавам този въпрос. Ала вината беше на един писател, когото интервюирах предишната вечер и който в даден момент ми каза:
- Не проявявам никакъв интерес към това да бъда щастлив. Предпочитам да живея, отдаден на страстта, което е много опасно, защото не знаеш какво те чака занапред.
Тогава си помислих: „Горкият човек, от нищо не е доволен. Ще си умре тъжен и огорчен".
На другия ден си дадох сметка, че никога не съм предприемала нищо рисковано.
Знам какво ме чака занапред - още един ден съвсем като предишните. Отдадена на страстта? Е, обичам съпруга си, което ми дава гаранция, че няма да изпадна в депресия, защото насила съжителствам с някого заради парите му, заради децата или за пред хората.
Живея в най-сигурната страна на света и уж всичко е наред. Добра съпруга и майка съм. Получила съм строго протестантско възпитание и смятам да го предам на децата си. Внимавам да не направя нито една грешна стъпка, защото знам, че мога да опропастя всичко. Върша нещата максимално ефективно, но с минимални чувства. Е, когато бях по-млада, се е случвало да страдам от несподелена любов - като всички нормални хора.
Но откакто се омъжих, времето спря. Докато не се натъкнах на онзи проклет писател и неговия отговор. И така, какво страшно има в рутината и скуката?
Честно казано, абсолютно нищо. Само... ... само тайният ужас, че ситуацията внезапно може да се промени и да ме свари неподготвена.
От момента, в който една прекрасна сутрин ми хрумна тази зловеща мисъл, започнах да се страхувам. Ще се справя ли сама с живота, ако мъжът ми умре? Да, отговарях си, защото наследството му ще е достатъчно за няколко поколения напред. Ами ако аз умра, кой ще се грижи за децата? Моят скъп съпруг. Но той навярно ще се ожени за друга, защото е богат, обаятелен и умен. Дали децата ми ще са в добри ръце?
Първата стъпка беше да се опитам да намеря отговор на всичките си съмнения. Но колкото повече си отговарях, толкова повече въпроси изникваха. Ще си намери ли той любовница, когато остарея? Дали пък вече си няма, защото сега сексът между нас не е такъв, какъвто беше преди? Дали пък не си мисли, че аз имам някой друг, защото не проявявам никакъв интерес към него през последните три години?
Никога не се бяхме карали от ревност, което според мен беше чудесно, но от онази пролетна сутрин започнах да подозирам, че това се дължи на липса на любов и от двете страни.
Направих всичко възможно да не мисля повече по тези въпроси.