Казвам, че няма начин, по-добре да се разберем за петък. Той приема, обажда се на асистента си и го моли ди запише часа на срещата ни в графика му. Допушва цигарата и се разделяме. Не го питам защо ми сподели толкова много лични неща, а и той не добавя нищо съществено към онова, което ми разказа, докато бяхме в ресторанта.
Бих искала да вярвам, че нещо се промени на този обяд. Още един от стотиците служебни обеди, на които ходех, с храна, която не можеше да е по-нездравословна, и напитки, които и двамата се преструвахме, че пием, но те си стояха почти недокоснати, когато поръчахме кафето. Въпреки целия спектакъл с дегустацията гардът никога не се сваля.
Необходимостта да угодиш на всички. Завръщането на Сатурн. Не съм сама.
Журналистиката няма нищо общо с блясъка, който хората си представят - интервюта с разни знаменитости, покани за фантастични командировки, контакти с властта, с парите, с неустоимо привлекателния свят на престъпността.
В действителност ние, журналистите, прекарваме по-голямата част от работното си време залепени за телефоните в офиси с ниски прегради между бюрата. Личното пространство е само за шефовете, затворени в техните стъклени аквариуми, чиито щори се спускат от време на време. Когато това става, те продължават да знаят какво се случва отвън, докато ние не можем да следим рибешките движения на устните им.
Да си журналист в Женева с нейните сто деветдесет и пет хиляди жители е най-досадната работа на света. Хвърлям един поглед на днешното издание, въпреки че знам какво съдържа - неизменните срещи на чуждестранни величия в седалището на Обединените нации, обичайните оплаквания срещу нарушаването на банковата тайна и още няколко неща, достойни за първа страница, като „Болестно затлъстяване пречи на мъж да се качи в самолет", „Вълк прегризва гърлата на овце в покрайнините на града", „Вкаменелости от предколумбовата епоха, намерени в Сейнт Джордж" и накрая безкрайно важната новина: „Реставрираният Kораб „Женева" се връща в езерото по-красив от всякога.
Шефът ме вика в кабинета си. Иска да знае дали съм измъкнала нещо ексклузивно по време на обяда с политика. Както можеше да се очаква, бяха ни видели заедно.
Не, отвръщам. Нищо извън онова, което е в официалната му биография. Обядът беше с цел да се добера до един източник на информация. (Колкото по-голяма мрежа от източници има един журналист, толкова по-уважаван е.)
Шефът ми казва, че според уверенията на друг „източник" Якоб Кьониг имал връзка със съпругата на колега политик, въпреки че бил женен. Усещам някакво бодване в тъмното ъгълче на душата ми, където беше потропала депресията, а аз бях отказала да я приема.
Пита ме дали мога да се сближа повече с него. Не ни интересувал сексуалният му живот, но въпросният „източник" предполагал, че Кьониг е шантажиран. Чуждестранна металургична компания искала да замаже следите от данъчни проблеми в страната си, но не можела да стигне до министъра на финансите. Имала нужда от „малък тласък".
Шефът ми обяснява, че депутатът Якоб Кьониг не е нашата цел, трябвало да разобличим онези, които се опитват да корумпират политическата ни система.
- Няма да е трудно. Достатъчно е да кажем, че сме на негова страна.
Швейцария е една от малкото държави в света, където дадената дума е достатъчна гаранция. На други места ще са необходими адвокати, свидетели, подписани документи и заплашване със съд, ако тайната се разкрие.
- Нужни са ни само потвърждение и снимки.
Значи трябва да се сближа с него.
- Това също няма да представлява трудност. Нашите източници казват, че вече сте си уговорили среща. В официалния му график е.
И това ми била страната на банковите тайни! Всички знаят всичко.
- Придържай се към обичайната тактика.
„Обичайната тактика" се състои от четири точки:
1. Започни да задаваш въпроси по някоя тема, по която интервюираният би желал да се изкаже публично.
2. Остави го да говори възможно най-дълго, за да повярва, че вестникът ще му отдели много място.
3. В края на интервюто, когато той вече е убеден, че ни контролира, задай онзи въпрос, единствения, който ни интересува, за да усети, че ако не отговори, няма да му предоставим мястото, което очаква, и ще е загубил времето си.
4. Ако започне да увърта, перифразирай въпроса, но настоявай на него. Той ще каже, че това не интересува никого. Ти обаче ще държиш да получиш отговор, ако ще и в едно кратко изречение. В деветдесет и девет процента от случаите интервюираните падат в капана.