Връщам се в леглото и оставам втренчена в тавана.
Нямам сили да кажа какво искам и какво не искам на правя. Защо не се махна от курса по йога веднъж завинаги? Защо веднага не реша да отида на психиатър и не започна да вземам вълшебните хапченца? Защо не мога да се овладея и да спра да мисля за Якоб? В крайна сметка той изобщо не намекна, че иска нещо повече от това да има с кого да си приказва за Сатурн и разочарованията, с които възрастните се сблъскват рано или късно.
Не издържам повече. Животът ми е филм, в който непрекъснато се разиграва една и съща сцена.
Докато следвах журналистика, имах часове по психология. В един от тях преподавателят ни (много интересен мъж, както в час, така и в леглото) каза, че има пет етапа, през които минава интервюираният: отбраняване, самоизтъкване, самоувереност, изповед и опит да се поправят нещата.
В моя живот тръгнах направо от самоувереност към изповед. Започвам да си повтарям неща, които е по-добре да не споделям.
Например, че светът е спрял.
Не само моят, а и този на хората край мен. Когато се срещаме с приятели, говорим все за същите неща и същите личности. Разговорите изглеждат нови, но всичко си е чиста загуба на време и енергия. Стараем се да покажем, че животът все още е интересен.
Всички се опитват да контролират собственото си нещастие. Не само Якоб и аз, но навярно и моят съпруг. Само че той не показва нищо.
В опасния етап на изповед, в който се намирам, тези неща изведнъж започват да изглеждат ясни. Не се чувствам сама. Заобиколена съм от хора със същите проблеми, до един преструващи се, че животът си е както преди. Те са като мен. Като моя съсед. Може би и като моя шеф, а и като мъжа, който спи до мен.
След определена възраст започваме да прибягваме до маската на сигурността и стабилността. С времето тази маска залепва за лицето ни и повече не може да се махне.
Докато сме деца, научаваме, че ако плачем, ще ни приласкаят, ако покажем, че сме тъжни, ще ни утешат. Ако не успеем да убедим с усмивка, със сигурност ще убедим със сълзи.
Но вече не плачем, освен в банята, където никой не ни чува. Не се и усмихваме, освен на децата си. Не разкриваме чувствата си, защото хората могат да ни сметнат за уязвими и да се възползват от това.
Сънят е най-доброто лекарство.
Срещам се с Якоб в уречения ден. Този път аз избирам мястото и се озоваваме в прекрасния, но зле поддържан Парк дез О-Вив, където има друг ужасен ресторант, стопанисван от общината.
Веднъж ходих там на обяд с един кореспондент на „Файненшъл Таймс". Поръчахме си мартини, а ни сервираха вермут „Чинцано".
Този път никакъв ресторант - купуваме си сандвичи и сядаме на тревата. Той може да пуши на воля, защото имаме привилегирована гледка към всичко наоколо. Можем да виждаме кой идва и кой си отива. Дошла съм, решена да бъда честна - след дежурните формалности (времето, работата, „как мина в клуба", „ще ходя довечера") първото, което го питам, е дали не го изнудват заради извънбрачна връзка.
Той не се изненадва. Единствено иска да разбере дали говори с журналистка или с приятелка.
В момента - с журналистката. Ако потвърди, мога да му дам дума, че вестникът ще го подкрепи. Няма да публикуваме нищо за личния му живот, но ще се нахвърлим върху изнудваните.
- Да, имах връзка с жената на един приятел, когото, предполагам, че познаваш покрай работата си. Той я тласна към това, защото и двамата бяха отегчени от брака си. Разбираш ли какво ти казвам?
Съпругът й я е тласнал, така ли? Не, не разбирам, но кимвам и се сещам какво се случи преди три нощи, когато имах поредица от оргазми.
А връзката им продължава ли?
- Изгубихме интерес. Жена ми вече знае. Има неща, които не могат да се скрият. Хората от Нигерия са ни снимали заедно и заплашват да разпространят снимките, но това не е новост за никого.
Въпросната металургична компания се намира в Нигерия. Жена му не го ли е заплашила, че ще поиска развод?
- Беше ядосана за два-три дни, но толкова. Тя има големи планове за нашия брак и мисля, че верността не е непременно част от тях. Показа малко ревност само колкото да се престори, че е много засегната, но тя е слаба актриса. Броени часове след като й бях признал, вниманието й вече беше ангажирано с друго.
Очевидно Якоб живее в свят, напълно различен от моя. Жените не ревнуват, мъжете тласкат съпругите си към изневяра. Какво пропускам?
- Няма нищо, което времето да не може да излекува, не мислиш ли?
Зависи. В много случаи времето може да задълбочи проблема. Точно както става с мен. Аз обаче съм дошла тук, за да задавам въпроси, а не да бъда разпитвана, затова не казвам нищо. Той продължава: