Подбирай внимателно информацията, която достига до теб. Постави филтър на очите и ушите си и пропускай само онова, което няма да те смаже, защото ежедневието е предостатъчно само по себе си. Мислиш ли, че мен не ме осъждат и критикуват в работата? Напротив, много даже! Но реших да се вслушвам само в онова, което ме поощрява да стана по-добра, само в онова, което ми помага да поправя грешките си. Що се отнася до останалото, преструвам се, че не съм го чула, или го изхвърлям от себе си.
Дойдох в търсене на заплетена история за изневяра, шантаж и корупция. Но ти си се справил с всичко по най-добрия възможен начин. Наистина ли не го виждаш?
Без да му мисля дълго, отново сядам до него, хващам главата му, за да не може да се измъкне, и го целувам продължително. За част от секундата той се поколебава, но после веднага отвръща. Всичките ми усещания за безсилие, слабост, провал и несигурност незабавно биват заменени от безкрайна еуфория. В миг ставам мъдра, възвръщам си контрола върху ситуацията и се осмелявам да направя нещо, за което преди това можех само да си мечтая. Стъпвам върху непознат терен, нося се из опасни води, руша пирамиди и издигам олтари.
Отново ставам господарка на мислите и действията си. Онова, което изглеждаше невъзможно сутринта, следобед вече е реалност. Пак започвам да имам чувства, мога да обичам нещо, което не притежавам, вятърът вече не ме безпокои, а се превръща в благословия и божия ласка върху лицето ми. Духът ми се връща.
Сякаш стотици години минават за краткото време, докато го целувам. Лицата ни бавно се отдръпват, той ме погалва нежно по главата, вглеждаме се дълбоко в очите си.
И отново виждаме онова, което се е стаило там преди по-малко от минута.
Тъга.
Сera вече в комплект с глупостта и безотговорността на един жест, който - поне в моя случай - ще задълбочи нещата.
Оставаме заедно още половин час, говорим си за града и неговите жители, държим се така, все едно нищо не се е случило. Когато пристигнахме в Парк дез О-Вив, изглеждахме доста близки, сляхме се в едно цяло в момента на целувката, а сега сме двама напълно непознати, които се опитват да поддържат разговора само колкото е необходимо, за да станат и да продължат по пътя си без никакви угризения.
Никой не ни видя - не бяхме в ресторант. Браковете ни са спасени.
Мисля да го помоля за извинение, но знам, че не е необходимо. В края на краищата това беше само една целувка.
Не мога да кажа, че се чувствам победителка, но поне успях до известна степен да възвърна контрола върху себе си. У дома всичко си продължава постарому - преди ми беше много зле, сега ми е по-добре, но никой не ме пита нищо.
Ще постъпя като Якоб Кьониг, ще поговоря със съпруга си за странното си душевно състояние. Ще му се доверя и съм сигурна, че той ще може да ми помогне. |
Междувременно днес всичко е толкова прекрасно! За какво да съсипвам нещата с някакви признания за непонятни работи? Продължавам да се съпротивлявам. Не вярвам, че това, през което минавам, има каквато и да било връзка с липсата на химически вещества в тялото ми, както твърдят интернет страниците, засягащи темата за „компулсивната тъга".
Днес не съм тъжна. Това са си нормални фази от живота. Сещам се, че когато моят гимназиален клас организира прощално парти, се смяхме в продължение на два часа и накрая избухнахме в плач, защото знаехме, че се разделяме завинаги. Тъгувахме в продължение на няколко дни или седмици, не помня добре. Но самият факт, че не помня, ми подсказва нещо важно - всичко е напълно отминало. Навлизането в четвъртото десетилетие от живота е трудно и може би не съм подготвена за него.
Съпругът ми се качва да сложи децата да спят. Наливам си чаша вино и отивам в градината.
Продължава да духа. Тук всички познаваме този вятър, който духа в продължение на три, шест или дори девет дни. Във Франция, където хората са по-романтични, отколкото в Швейцария, го наричат мистрал - винаги донася ясно време и застудяване. Време е облаците да се разнесат, утре денят ще е слънчев.