Мисля си за разговора в парка и за целувката. Нито помен от разкаяние. Направих нещо, което никога преди не бях правила, и така започнах да сривам стените на моя затвор.
Няма значение какво мисли Якоб Кьониг. Не мога да прекарам живота си, опитвайки се да угодя на хората.
Допивам чашата с вино, отново я напълвам и се наслаждавам на вкуса на първите часове от много месеци насам, в които изпитвам нещо различно от апатия и чувство за безполезност.
Съпругът ми слиза, облечен като за парти, и пита за колко време мога да се приготвя. Бях забравила, че се разбрахме да излезем да потанцуваме тази вечер.
Качвам се и си слагам най-красивата рокля, нищо че може да изглеждам като някоя надута пуйка в по-непринудена среда. Какво значение има? Трябва да празнувам.
Събужда ме тракането на прозореца под напора на вятъра. Ядосвам се, че мъжът ми не го е затворил добре. Ще стана да изпълня среднощния си ритуал - да отида в стаята на децата да проверя всичко наред ли е.
Нещо обаче ми пречи да го направя. Дали не е, защото пих доста? Започвам да мисля за вълните, които бях видяла в езерото, за облаците, които вече се бяха разнесли, и за човека, който седеше до мен. От снощното посещение в клуба не си спомням почти нищо - с мъжа ми решихме, че музиката е ужасна, а обстановката скучна, и скоро отново се върнахме при нашите компютри и таблети.
Какви бяха онези неща, които наговорих на Якоб вчера следобед?
Дали пък не трябва да се възползвам от момента и да помисля малко за себе си?
Тази стая ме задушава. Съвършеният ми съпруг спи до мен, очевидно не е чул воя на вятъра. Представям си как Якоб лежи до жена си и й разказва всичките си усещания (убедена съм, че няма да й спомене за мен) и му е по-леко, като знае, че си има някого, който да му помогне, щом се почувства самотен. Не вярвам много на онова, което каза за нея - ако беше истина, вече щеше да се с развел. Та те дори нямат деца!
Питам се дали мистралът е събудил и него и за какво ли си приказват сега. Къде живеят? Не е трудно да разбера. В редакцията на вестника имам на разположение всякаква информация. Дали тази нощ са правили любов? Дали той е проникнал в нея със страст? Дали тя е стенела?
Поведението ми с него винаги е изненадващо. Орален секс, мъдри съвети, целувка насред парка. Не приличам на себе си. Коя е жената, която ме обсебва, когато съм с Якоб?
Младата провокаторка. Онази, твърдата като скала, силна като вятъра, който днес разбуни иначе спокойното езеро Леман. Интересно как винаги когато срещнем съученици, смятаме, че те са си все същите - независимо че по-слабичките са станали по-силни, че най-красивата се е омъжила за възможно най-лошия съпруг, че неразделните са се отчуждили и вече от години не се виждат.
С Якоб, поне в началото на тези срещи, все още успявам да се върна назад във времето и да бъда момичето, което не се бои от последствията, защото е едва на шестнайсет години и завръщането на Сатурн, носещ със себе си зрелостта, засега е далече.
Опитвам се да заспя, но не мога. Прекарвам още един час в обсебващи мисли за него. Сещам се за съседа, който миеше колата си, и за това как бях осъдила „безсмисления" му живот, запълнен с безполезни неща. Не бяха безполезни - може би така се разсейваше, правеше гимнастика или просто се наслаждаваше на простите неща oт живота, приемаше ги като благословия, не като проклятие.
Ето това ми липсва - да се отпусна малко и да се наслаждавам повече на живота. Не мога да продължавам да мисля за Якоб. Така замествам липсата си на радост с нещо конкретно - с мъж. А не е в това въпросът. Ако отида на психиатър, ще чуя, че проблемът ми е друг. Липса на литий, слабо производство на серотонин, нещо такова. Това не е започнало с появяването на Якоб, нито ще отшуми, когато той си тръгне.
Но не мога да го забравя. Въртя в ума си десетки, стотици пъти момента на целувката.
И разбирам, че подсъзнанието ми превръща един въображаем проблем в реален. Винаги става така. Затова се появяват болестите.
Повече не искам да виждам този мъж в живота си. Изпратил го е дяволът, за да разклати нещо и без друго нестабилно. Как можах да се влюбя така бързо в някого, когото дори не познавам? А и въобще кой казва, че съм влюбена? Имам проблеми от пролетта, нищо повече. Ако дотогава нещата са вървели добре, не виждам защо отново да не потръгнат.
Повтарям си каквото си казвах и преди - това е просто етап, който ще отмине. Не мога да продължавам да се фокусирам върху онова, което привлича отрицателното в живота ми. Не му ли го казах днес следобед?