Трябва да запазя самообладание и да изчакам кризата да отшуми. Иначе рискувам да се влюбя наистина и да изпитвам постоянно усещането, което имах за част от секундата, докато обядвахме за пръв път. Ако това се случи, нещата вече няма да протичат само вътре в мен. Тогава страданието и болката ще обземат всичко.
Въртя се в леглото безкрайно дълго. Накрая заспивам и сякаш само след миг съпругът ми ме събужда. Денят е ясен, небето синьо, а мистралът продължава да духа.
- Време е за закуска. Аз ще приготвя децата.
Защо не си сменим ролите поне веднъж? Ти да отидеш в кухнята, а аз да приготвя децата за училище.
- Това някакво предизвикателство ли е? Ще имаш най-хубавата закуска, която си яла от години.
Не, не е предизвикателство, просто ми се иска да внеса малко разнообразие. Нима смяташ, че не правя достатъчно хубави закуски?
- Много е рано и не ми се спори. Знам, че снощи и двамата пийнахме малко повече, клубовете явно не са за нашата възраст. Добре, ти приготви децата.
Той излиза, преди да успея да отговоря. Вземам мобилния и проверявам какво имам да свърша през деня.
Преглеждам списъка със задължителните задачи. Колкото по-дълъг е той, толкова по-продуктивен смятам, че е денят ми. Оказва се, че доста от нещата, които е трябвало да свърша предишния ден или през седмицата, са отложени за по-късно. И така списъкът ми се увеличава все повече, докато не се изнервя дотолкова, че да реша да зарежа всичко и да почна отначало. Тогава си давам сметка, че нищо в този списък не е важно.
Но има едно нещо, което не е записано и което няма да забравя по никакъв начин - да разбера къде живее Якоб Кьониг и да мина с колата си оттам.
Когато слизам долу, масата е сложена и всичко е съвършено - плодова салата, зехтин, сирена, пълнозърнест хляб, кисело мляко, сливи. Има и един вестник - този, за който работя. Поставен е грижливо от лявата ми страна. Съпругът ми отдавна се е отказал от печатните издания и сега чете нещо на своя айпад. По-големият ни син пита какво означава „шантаж". Не разбирам защо иска да знае, но тогава очите ми попадат на водещия материал. Там има голяма снимка на Якоб, една от многото, които е предоставил на медиите. Изглежда замислен, вглъбен. До снимката е заглавието: „Депутат разкрива опит за шантаж".
Не го бях писала аз. Впрочем, докато още бях навън, главният редактор ми се обади да каже, че мога да отменя срещата си, защото току-що са получили комюнике от Министерството на финансите и работят по случая. Обясних му, че срещата ми вече е минала, че всичко е станало дори по-бързо от очакваното и че не ми се е наложило да прибягвам до „обичайната тактика". Веднага бях изпратена в един близък квартал (считан за „град" със собствено кметство), за да отразя общественото недоволство от магазин за хранителни стоки, продавал продукти с изтекъл срок. Изслушах собственика, съседите, приятелите на съседите и съм сигурна, че тази тема ще е по-интересна за читателите ни, отколкото фактът, че един политик е разкрил някаква корупционна схема. Впрочем и проблемът с магазина беше на първа страница, но с по-дребен шрифт: „Глобена бакалия. Няма сведения за натровени".
Снимката на Якоб на масата по време на закуска ме кара да се чувствам крайно неудобно.
Казвам на мъжа си, че вечерта трябва да си поговорим.
- Ще оставим децата при майка ми и ще излезем на вечеря - отвръща той. - И аз имам нужда да прекарам малко време с теб. Само с теб. Без онази отвратителна музика, която ни проглуши ушите. Не знам какво й харесват.
Беше пролетна сутрин.
Седях в един ъгъл на училищния двор, където обикновено нямаше други деца. Взирах се в тухлите на оградата. Знаех, че има нещо сбъркано в мен.
Съучениците ми смятаха, че съм нещо повече от тях и не могат да се сравняват с мен, а аз не се опитвах да ги разубеждавам. Напротив! Карах майка ми да продължава да ми купува скъпи дрехи и да ме вози до училище с вносната си кола.
До онзи ден в ъгъла на двора, когато осъзнах, че съм сама. И че може би ще остана сама до края на живота си. Въпреки че бях едва на осем години, ми се струваше твърде късно да се променя и да кажа на останалите деца, че съм като тях.
Беше лято.
Бях в прогимназията и момчетата вечно ме сваляха, колкото и дистанцирана да се мъчех да бъда. Момичетата умираха от завист, но не се издаваха - напротив, опитваха се да бъдат мои приятелки и да са с мен постоянно, за да се докопат до тези, които отхвърлях.
А аз на практика отхвърлях всички, защото знаех, че ако някой успее да влезе в моя свят, няма да намери там нищо интересно. По-добре беше да поддържам загадъчността и да създавам впечатление за възможности, до които те никога няма да се докоснат.