На път за вкъщи забелязах няколко гъби, които бяха поникнали след дъжда. Стояха си там недокоснати, защото всички знаеха, че са отровни. За част от секундата ми хрумна да ги изям. Не бях нито особено тъжна, нито особено радостна, просто исках да привлека вниманието на родителите си.
Но не ги изядох.
Днес е първият ден на есента - най-красивият сезон в годината. Скоро листата ще си сменят цвета и всяко дърво ще стане различно от другите. По пътя към паркинга решавам да мина по една уличка, по която иначе не минавам.
Спирам пред училището, където съм учила. Тухлената ограда си стои там. Нищо не се е променило освен факта, че вече не съм сама. Нося в мислите си двама мъже - единия, когото никога няма да имам, и другия, с когото ще вечеряме в грижливо избран и много специален ресторант.
Една птичка лети в небето и се заиграва с вятъра. Хвърчи насам-натам, издига се и се спуска, сякаш в движенията й има някаква логика, която аз не успявам да разбера. Може би единствената логика е да се забавлява.
Аз не съм птичка. Не бих могла да прекарам живота си в забавления, въпреки че имам приятели с по-малко пари от нас, които обикалят от ресторант на ресторант и се скъсват да пътуват. Вече съм се опитвала да го правя, но ми е невъзможно. Благодарение на влиятелния ми съпруг успях да си намеря тази работа. Трудя се, запълвам си времето, чувствам се полезна и оправдавам съществуването си. Един ден децата ми ще се гордеят с майка си, а приятелките ми от детството ще са още по-потиснати, защото аз ще съм успяла да изградя нещичко, докато те са били отдадени единствено на къщата, децата и съпруга.
А може би не изпитват желание да впечатлят другите. Аз обаче съм обзета от него, не го отричам, защото то е благотворно и ме кара да вървя напред. Стига да не поемам ненужни рискове, разбира се. Стига да успея и съхраня света си такъв, какъвто е днес.
Още с влизането си в редакцията започвам да ровя в дигиталните архиви на правителството. За по-малко от минута имам адреса на Якоб Кьониг, информация за това колко пари изкарва, къде е учил, името на жена му и къде работи тя.
Съпругът ми избра един ресторант, който се намира между работата ми и дома ни. Вече сме ходили там. Бях харесала храната, напитките и атмосферата, но продължавам да мисля, че домашно приготвените ястия са по-вкусни. Ям навън само когато „социалният ми живот" го налага. Ако мога, избягвам да го правя. Обожавам да готвя. Обожавам да съм със семейството си, да чувствам, че ги закрилям и че същевременно съм закриляна.
Не съм изпълнила една от задачите си за днес, макар и неупомената в списъка, а именно - да мина с колата покрай дома на Якоб Кьониг. Успях да устоя на изкушението. Вече си имам достатъчно - ако ще и въображаеми - проблеми, за да прибавя към тях и любовни терзания. Онова, което изпитах, вече е минало. Повече няма да се случи. Сега можем да поемем към едно мирно бъдеще на надежда и възход.
- Чух, че собственикът се е сменил и храната вече не е същата - коментира мъжът ми.
Няма значение. Ресторантската храна винаги е една и съща - с много мазнина, с много украса и - тъй като живеем в един от най-скъпите градове в света - с прекомерно висока цена затова, което представлява. Но вечерята навън си е ритуал. Салонният управитeл ни поздравява и ни отвежда до нашата обичайна маса (въпреки че от доста време не сме идвали тук), пита дали искаме от същото вино (разбира се) и ни подава менюто. Аз го прочитам от началото до края и накрая избирам винаги едно и също. Съпругът ми се спира на традиционното агнешко печено с леща. Салонният управител ни осведомява какви са специалитетите на деня - изслушваме го любезно, казваме някоя и друга мила дума и си поръчваме нещата, с които сме свикнали.
Първата чаша вино - което не се наложи да бъде дегустирано и анализирано с внимание, защото вече сме женени от десет години - свършва бързо сред приказки за работа и оплаквания от техника по поддръжката на отоплението, който трябваше да дойде, но не се появи.
- Как върви материалът за изборите в неделя? - пита мъжът ми.
Възложена ми е тема, която ми е особено интересна: „Имат ли право избирателите да се ровят в личния живот на политиците?". Казвам, че материалът ще е продължение на онази статия от първа страница, в която ставаше дума за депутат, шантажиран от нигерийци. Сред читателите преобладава мнението: „Личният им живот не ни интересува, не сме в Щатите и страшно се гордеем с това".
Говорим и по други теми, с които се занимавам в момента - избирателната активност, която се е увеличила на около трийсет и осем процента при последните избори за Горна камара; шофьорите от градския транспорт, които заявиха, че са уморени, но доволни от работата си; жената, блъсната на пешеходна пътека; влака, който е претърпял повреда и е блокирал движението за около два часа. И други подобни.