Ала ендорфините нямат такъв ефект върху мен. Просто ми дават допълнителни сили да продължа да тичам, докато не изчезна зад хоризонта и не оставя всичко зад гърба си. Защо имам такива прекрасни деца? Защо срещнах съпруга си и се влюбих в него? Ако не беше пресякъл пътя на живота ми, сега нямаше ли да съм една свободна жена?
Аз съм луда. Би трябвало да хукна към най-близката психиатрична клиника, защото такива неща не бива да се мислят. Но продължавам да ги мисля.
Тичам в продължение на още няколко минути и се връщам. На средата на пътя изпитах ужас пред възможността желанието ми за свобода да се сбъдне и да не намеря никого, когато се върна в парка на Нион.
Но те са там и се усмихват при пристигането на любимата майка и съпруга. Прегръщам ги. Потна съм, чувствам, че и тялото, и съзнанието ми са нечисти, но все пак ги притискам силно към гърдите си.
Въпреки онова, което чувствам. Или по-точно, въпреки онова, което не чувствам.
Човек не избира живота си - животът избира него. И ако му е писано да изживява радости или неволи, няма смисъл да се пита защо. По-добре да приеме всичко и да продължи напред.
Не избираме живота си, но можем да решим какво правим с радостите и неволите, които ни спохождат.
През този неделен следобед се намирам в седалището на партията в изпълнение на професионалните си задължения (успях да убедя шефа си, че си струва да отида, а сега се опитвам да убедя и себе си). Шест без петнайсет е и хората празнуват. Противно на онова, което си представях в болните си фантазии, никой от избраните кандидати няма да даде прием. Значи сега няма да мога да разгледам дома на Якоб и Мариан Кьониг.
Щом пристигнах, получих първите резултати. Повече от четирийсет и пет процента от хората в страната са гласували, което си е рекорд. На първо място се е класирала една жена, а Якоб е успял да завоюва почетното трето място, което ще му даде възможност да влезе в правителството, ако партията му реши.
Централната зала е украсена с червени и зелени балони, хората вече са започнали да пият, а някои ми махат и правят знака на победата, може би с надеждата, че снимката им ще се появи във вестника на другия ден. Но фотографите още не са дошли, днес е неделя и времето е чудесно.
Якоб ме вижда и веднага поглежда на другата страна, за да потърси с очи някого, с когото да поговори по теми, които не си представям като много интересни.
Трябва да работя или поне да се престоря, че го правя. Вадя диктофон, бележник и химикалка. Обикалям насам-натам, за да събирам изявления от типа на „сега можем да прокараме онзи закон за имиграцията" или „избирателите разбраха, че предишния път са сгрешили, като не ме преизбраха, и сега отново гласуваха за мен".
Голямата победителка твърди, че „женският вот е бил решаващ".
„Леман Бльо", местната телевизия, е монтирала студио в централната зала. Нейната политическа коментаторка, по която се прехласват деветдесет процента от присъстващите мъже, задава интелигентни въпроси, но получава само заучени отговори, одобрени от предизборния щаб.
В даден момент на трибуната викат Якоб Кьониг и аз се опитвам да се приближа, за да чуя какво ще каже, но някой застава на пътя ми.
- Здравейте, аз съм мадам Кьониг. Якоб много ми е говорил за вас.
Каква жена! Руса, със сини очи, елегантно облечена с черна жилетка и червен шал „Ермес". Впрочем това е единствената известна марка, която забелязвам по нея. Останалите неща навярно са ексклузивно направени от най-добрия стилист в Париж, чието име се пази в тайна, за да може тя да е неповторима.
Опитвам се да изглеждам изненадана.
Якоб е говорил за мен? Интервюирах го, а след няколко дни обядвахме заедно. И въпреки че журналистите не бива да дават мнението си за тези, които интервюират, смятам, че съпругът ви е смел човек, след като извади на показ опита за шантаж.
Мариан - или мадам Кьониг, както се представи - се преструва, че проявява интерес към думите ми, но навярно знае повече, отколкото изразява погледът й. Дали Якоб не е коментирал срещата ни в Парк дез О-Вив? Трябва ли да спомена и за нея?
Интервюто за телевизия „Леман Бльо" вече е започнало, но тя май не държи да следи какво казва мъжът й, защото несъмнено вече знае всичко наизуст. Сигурно тя е избрала небесносинята му риза, сивата вратовръзка, сакото с перфектна кройка, часовника, който носи — нито много скъп, за да не изглежда показно, нито много евтин, за да не покаже пренебрежение към една от главните индустрии на страната.