Питам я дали иска да направи някакво изявление за вестника. Тя казва, че ако имам предвид работата й като асистент по философия в Женевския университет, за нея ще бъде удоволствие да каже няколко думи. Но като съпруга на преизбран политик - не, би било абсурдно.
Смятам, че ме провокира, и решавам да й отвърна по същия начин.
Коментирам, че се възхищавам на достойнството й. Разбрала е, че мъжът й има връзка с жената на приятел, но въпреки това не е направила скандал. Дори когато всичко е стигнало до пресата, и то преди изборите.
- Защо скандал? Когато става дума за секс по взаимно съгласие, където няма любов, аз съм за свободата на връзките.
Дали не намеква нещо? Не мога да гледам право в онези сини фарове, които има вместо очи. Само успях да забележа, че не носи много грим. Не й се налага.
- И ще кажа още нещо - добавя тя. - Моя беше идеята да уведомим вашия вестник чрез анонимен източник, който да разкрие всичко в седмицата на изборите. Хората скоро ще забравят изневярата, но ще запомнят завинаги смелостта, с която е съобщил за корупцията, дори с риск да си навлече семейни неприятности.
Смее се на последното изречение и ме предупреждава, че това изявление не бива да се записва - или с други думи, не бива да бъде публикувано.
Казвам, че според правилата на журналистиката хората трябва да помолят микрофонът да бъде изключен, преди да започнат да говорят. А журналистът може да се съгласи или да не се съгласи. Да помолят след това е като да се опитат да спрат паднало в реката листо, което вече е поело натам, накъдето водите пожелаят да го отнесат. Листото вече не може да взема самостоятелни решения.
- Но вие ще се съгласите, нали? Нямате никакъв интерес да навредите на мъжа ми.
За по-малко от пет минути разговор между нас вече съществува открита враждебност. Показвам известно неудоволствие, но приемам да не публикувам нищо от думите й. Тя си отбелязва във феноменалната памет, че следващия път трябва да предупреди по-отрано. Всяка минута научава нещо ново. С всяка минута се доближава все повече до амбициозната си цел. Да, нейната амбициозна цел, защото Якоб показа, че не е щастлив от живота, който води.
Мадам Кьониг не сваля очи от мен. Решавам да се върна към ролята си на журналистка и я питам дали има какво да добави. Подготвила ли е прием в дома си за най-близките приятели?
Разбира се, че не! Представете си какви усилия би ми коствало. Освен това той вече е избран. Приемите и вечерите се правят предварително с цел набиране на гласове.
Отново ме кара да се чувствам глупава, но трябва да задам поне още един въпрос.
Якоб щастлив ли е?
И тогава виждам, че съм стигнала до дъното на кладенеца. Мадам Кьониг прави снизходителна физиономия и ми отговаря бавно, сякаш е учителка и дава урок:
- Ама, разбира се, че е щастлив. Как може да си представите, че не е?
Тази жена заслужава да бъде убита и разчленена.
Прекъсват ни, търсейки ни едновременно - мене един асистент, който иска да ме представи на победителката, а нея някой, който държи да я поздрави. Казвам, че е било удоволствие да се запознаем. Ще ми се да добавя, че при друг случай бих искала да разбера повече - разбира се, без да бъде публикувано - какво означава секс по взаимно съгласие с жената на приятеля, но не остава време. Давам й визитката си, ако има нужда от нещо, но тя не ми отвръща със същото. Преди да се отдалеча обаче, мадам Кьониг ме придърпва за ръката пред асистента на победителката и пред мъжа, дошъл да я поздрави за победата на мъжа й, и ми казва:
- Видях се с наша обща приятелка, която е обядвала със съпруга ми. Съжалявам я, горката. Живее, като опитва да се прави на силна, а в действителност е много несигурна. Преструва се на самоуверена, докато навярно през цялото време се пита какво мислят другите за нея и за работата й. Сигурно е изключително самотна. Както знаете, мила, ние жените имаме изострено шесто чувство да разпознаваме онези, които застрашават връзките ни. Нали?
Разбира се, че е така, отвръщам сухо. Асистентът прави недоволна гримаса. Победителката ме чака.
- Но тя няма никакъв шанс - допълва Мариан.
После ми подава ръка, здрависваме се и тя се отдалечава без повече обяснения.
В понеделник цяла сутрин се опитвам да се свържа с Якоб по личния му мобилен телефон. Звъня, но не ми отговаря. Скривам номера си, за да не му се изписва, решавайки, че той го е запаметил. Опитвам пак, но все така не ми отговаря.