• Да се усмихвам, дори да ми се плаче. Това е най-трудно от целия списък, но се свиква. Будистите казват, че усмивката на лицето, колкото и да е престорена, накрая озарява душата.
• Да се къпя два пъти на ден вместо веднъж. Водата изсушава кожата заради високото си съдържание на варовик и хлор, но пък компенсацията е, че измива душата.
Всичко това сега дава резултати, защото вече имам цел - да завоювам един мъж. Аз съм тигрица, притисната от други хищници. Единственото, което ми остава, е да нападна стръвно.
Най-после имам среща - утре в три следобед в ресторанта на голф клуба в Колони. Можеше да е в кое да е бистро в града или в някой бар в преките на главната търговска улица (спокойно мога да кажа единствената) в града, но той избра това място.
В следобеден час.
Защото по това време ресторантът ще е празен и ще сме на спокойствие. Налага се да намеря прилично извинение за пред шефа, но това не е голям проблем. В крайна сметка написах материал за изборите, който беше препечатан и от много други вестници в страната.
Дискретно място, вероятно това го е ръководило при избора. Романтично място, това мисля аз с тази моя мания да вярвам в нещата, в които ми се иска. Есента е оцветила листата в различни нюанси на златистото и може да поканя Якоб да се поразходим. Мисля по-добре, докато се движа. А още по-добре, докато тичам, както се случи в Нион, но не вярвам той да подкрепи такова предложение. Ха-ха!
Тази вечер ядем топено сирене, нещо като фондю, което наричаме раклет, с тънки резенчета сурово бизонско месо и традиционните рьощи - картофени кюфтета със сметанов сос. Децата ме попитаха дали празнуваме нещо специално и аз казах, че да - празнуваме факта, че сме заедно и можем да се насладим на спокойна вечеря. Веднага след това се изкъпах за втори път този ден, оставяйки водата да отмие цялата ми тревожност. Намазах се с разни кремове и отидох в стаята на децата, за да им прочета приказка. Заварих ги залепени за таблетите. Би трябвало да са забранени за младежи под петнайсет години!
Накарах ги да ги изключат - те го направиха с нежелание, - взех една книга с приказки, отворих я напосоки и зачетох:
През ледниковата епоха много животни измирали от студа. Тогава бодливите свинчета решили да се съберат плътно едно до друго, за да се топлят и да се пазят взаимно.
Но притискайки се, наранявали с бодлите си най-близкостоящите - тъкмо онези, които ги топлели най-много. Заради това те отново се разделили. И отново започнали да замръзват. Така им се наложило да направят избор - или щели да бъдат заличени от лицето на Земята, или трябвало да приемат бодлите на ближния.
Мъдро решили отново да се съберат. Научили се да съжителстват с малките рани, причинени от близостта, тъй като по-важна била топлината, която другият отдавал. И така оцелели.
Децата пожелаха да узнаят кога ще могат да видят истинско бодливо свинче.
- Има ли в зоологическата градина?
Не знам.
- Какво е ледникова епоха?
Време, в което е било много студено.
- Като през зимата ли?
Да, но била една безкрайна зима.
- А защо не са си извадили бодлите, преди да се прегърнат?
Господи! Трябваше да избера друга приказка. Гася осветлението и решавам да им изпея народна песен от едно село в Алпите, докато ги галя по главите. Не след дълго вече са заспали.
Съпругът ми ми донесе валиум. Винаги съм отказвала да вземам хапчета, за да не стана зависима, но трябва да съм във форма на другия ден.
Глътвам десет милиграма от успокоителното и заспивам дълбоко, не сънувам нищо. Не се събуждам посред нощ.
Пристигам по-рано от уречения час и отивам директно в ресторанта на голф клуба. Излизам в градината. Започвам да се разхождам сред дърветата в най-отдалечения край, решена максимално да се възползвам от хубавия следобед.
Меланхолия. Това е първата дума, която изниква в съзнанието ми, щом дойде есента. Защото знам, че лятото си е отишло, дните ще стават все по-къси и няма да живеем в приказния свят на бодливите свинчета от ледниковата епоха - никой не търпи и най-малкото нараняване от ближните.
Да, виждаме как в други страни хора умират от премръзване, как има задръствания по пътищата, как затварят летищата. Вече палим камините и вадим дебелите завивки от шкафовете.
Природните картини са великолепни - дърветата, които преди са били толкова еднакви, сега се сдобиват с индивидуалност и оцветяват гората в хиляди различни нюанси. Част от жизнения цикъл стига до своя край. Всичко ще си почива известно време, за да възкръсне отново през пролетта.