Няма по-добър момент от есента да забравим нещата, които ни тревожат. Да ги пуснем да окапят от нас като сухи листа, да започнем отново да танцуваме, да се възползваме от мъничкото слънце, което все още топли, да сгреем тялото и душата си с неговите лъчи, преди то да заспи и да се превърне в едва мъждукаща крушка на небето.
Отдалече виждам, че Якоб е дошъл. Търси ме в ресторанта и на терасата, после отива при бармана, който махва в моята посока. Сега вече Якоб ме вижда и кимва. Тръгвам бавно към него. Искам той да оцени роклята ми, обувките ми, шлифера ми, походката ми. Въпреки че сърцето ми бие като лудо, не бива да губя самообладание.
Започвам да търся думите, които ще използвам. Каква мистериозна причина ни срещна отново след толкова години? Защо и двамата се отдръпваме, след като знаем, че между нас има нещо? Дали пък не се страхуваме да не се спънем и да паднем, както вече ни се е случвало толкова пъти?
Докато вървя, ми се струва, че влизам в тунел, от който никога няма да изляза - онзи, който води от цинизма към страстта, от иронията към отдаването.
Какво ли си мисли, докато ме гледа как вървя към него? Трябва ли да му обясня, че не бива да се страхуваме и че „ако има Зло, то е скрито в страховете ни"?
Меланхолия. Тази е думата, която сега ме превръща в романтичка и ме подмладява с всяка крачка.
Продължавам да търся точните думи, които да кажа, щом стигна до него. Най-добре да не ги търся, а да ги оставя сами да се излеят. Те са в мен. Може да не ги разпознавам и да не ги приемам, но те са по-силни от необходимостта ми да контролирам всичко.
Защо не искам да чуя собствените си думи, преди да ги изрека пред него?
Дали е от страх? Какво би могло да е по-лошо от един сив и тъжен живот, в който всички дни са еднакви? От ужаса, че всичко може да изчезне - включително моята собствена душа - и да остана съвсем сама на този свят, след като съм имала всичко, за да бъда щастлива?
Виждам падащите листа, огрени от слънцето. Същото се случва и вътре в мен - при всяка крачка пада по една преграда, срива се по една защита, срутва се по една стена и сърцето, скрито зад всичко това, започва да вижда есенната светлина и да й се радва.
За какво ще говорим днес? За песента, която чух в колата си, докато карах насам? За вятъра сред дърветата? За човешката природа с всички нейни противоречия, за мрака и изкуплението?
Ще говорим за меланхолията и той ще каже, че това е тъжна дума. А аз ще кажа: не, по-скоро носталгична, защото предполага нещо забравено и уязвимо. Такива сме всички, когато се преструваме, че не забелязваме Пътя, към който ни тласка животът, без да ни пита. Такива сме, когато отричаме собствената си съдба, защото тя ни води към щастието, а ние просто искаме сигурност.
Още няколко крачки. Падат още прегради. И в душата ми нахлува повече светлина. Вече изобщо не ми минава през ума да контролирам каквото и да било, искам само да изживея този следобед, който никога повече няма да се случи. Не трябва да го убеждавам в нищо. Ако той не разбере сега, ще разбере по-късно. Въпрос на време е.
Въпреки студа ще седнем на терасата. Така той ще може да пуши. Отначало ще заеме отбранителна позиция. Ще поиска да разбере повече за снимката, която някой ни е направил в парка.
Но ще си говорим и за вероятността да има живот на други планети, за Божието присъствие, толкова пъти забравяно заради живота, който водим. Ще си говорим за вярата, за чудесата и за срещите, предначертани още преди да се родим.
Ще обсъдим вечната битка между науката и религията. Ще си говорим за любовта, на която винаги се гледа като на нещо желано, но същевременно заплашително. Той ще настоява, че моето определение за меланхолия не е правилно, но аз няма да му противореча - просто ще си пия чая в мълчание и ще съзерцавам залеза над планината Жюра, доволна, че съм жива.
О, ще говорим и за цветята, нищо че единствените, които се виждат, са вътре на бара, купени от някоя голяма оранжерия, която ги произвежда на конвейер. Хубаво е да се говори за цветя през есента. Това ни носи надежда за пролетта.
Остават няколко метра. Стените се сринаха окончателно. Преродих се.
Заставам до него и го поздравявам с обичайните целувки по бузите. Усещам колко е нервен и предлагам да останем на терасата - така ще сме по-уединени, а и той ще може да пуши. Келнерът вече го познава. Якоб си поръчва кампари с тоник, а аз чай, както го бях планирала.
За да му помогна да се отпусне, започвам да говоря за природата, за дърветата и красотата на вечно променящото се. Защо се опитваме да повтаряме все същия шаблон? Невъзможно е. Противоестествено е. Няма ли да е по-хубаво да гледаме на предизвикателствата като на извор на познание, а не като на нещо вредно?