Той продължава да е нервен. Отговаря машинално, сякаш иска веднага да приключи разговора, но аз няма да го допусна. Това е уникален ден в живота ми и трябва да му се отдаде дължимото уважение. Продължавам да говоря за нещата, които ми хрумнаха, докато идвах, изричам думите, които не мога да контролирам. Изненадана съм, когато ги чувам да излизат от устата ми абсолютно точни.
Говоря му за домашните любимци. Питам го дали разбира защо хората ги обичат толкова много. Якоб ми отговаря нещо банално и аз продължавам нататък със следващата тема - защо е толкова трудно да приемем, че хората са различни? Защо постоянно измислят разни закони, с които се опитват да създадат нови племена, вместо просто да приемат, че културните различия могат да обогатят живота ни и да го направят по-интересен? Но той ми казва, че е уморен да говори за политика.
Тогава да поговорим за аквариума, който видях днес в училището на децата, когато ги закарах. Там имаше една рибка, която обикаляше близо до стъклото, и си казах, че тя не знае къде е започнала обиколката си и никога няма да стигне до края. Ето затова обичаме аквариумните рибки - те ни напомнят на нашия живот и на нас самите, нахранени, но неспособни да излезем от стъклените стени.
Той пали още една цигара. Виждам, че в пепелника вече има два фаса. Тогава си давам сметка, че изпадайки в транс от светлина и покой, говоря доста време, без да му дам възможност да изрази какво чувства. За какво би искал да поговорим?
- За снимката, която спомена - отвръща Якоб внимателно, защото е забелязал, че в момента съм много чувствителна.
Ах, за снимката. Разбира се, че има такава! С нажежено желязо е гравирана в сърцето ми и ще успея да я изтрия от там само когато Господ реши. Влез и я виж със собствените си очи, защото всички защитни прегради около сърцето ми паднаха, докато вървях към теб.
Не, не ми казвай, че не познаваш пътя, защото вече си минавал по него много пъти - както в минало, така и в настоящето. Междувременно аз отказвах да приема това и разбирам, че и ти се съпротивляваш. Ние сме еднакви. Не се притеснявай, аз ще те водя.
Когато млъквам, той внимателно хваща ръката ми, усмихва се и забива ножа:
- Вече не сме деца. Ти си прекрасен човек и доколкото знам, имаш чудесно семейство. Мислила ли си да се подложиш на семейна терапия?
За миг се обърквам. Но ставам и тръгвам директно към колата си. Без сълзи. Без да се сбогувам. Без да поглеждам назад.
Не усещам нищо. Не мисля за нищо. Вървя право към колата. Подминавам я и продължавам по шосето, без да знам къде отивам. Никой не ме чака в края на пътя. Меланхолията се е превърнала в апатия. Трябва да се влача, за да продължа нататък.
След пет минути се озовавам пред един малък замък. Сещам се какво е станало тук - в него се е родило едно чудовище, познато и до днес, въпреки че малцина знаят името на неговата създателка.
Вратата към градината е затворена, но какво от това? Мога да вляза през живия плет. Мога да седна на ледената пейка и да си представя какво се е случило през 1817 г. Трябва да се разсея и да забравя всичко, вдъхновило ме преди малко, и да се съсредоточа върху нещо различно.
Представям си един ден от въпросната година, в която обитателят на замъка, английският поет лорд Байрон, решил да живее тук в изгнаничество. Мразели го в неговата родина, мразели го и в Женева, където го обвинявали, че прави оргии и се напива публично. Навярно е умирал от скука. Или от меланхолия. Или от гняв.
Няма значение. Важното е, че през този ден на 1817 г. му дошли на гости двама души от Англия. Друг поет, Пърси Биш Шели, и неговата осемнайсетгодишна „съпруга" Мери.
Към групата се присъединил и четвърти човек, сега не мога да си спомня неговото име.
Навярно са си говорили за литература. Сигурно се оплаквали от времето, от дъждовете, от студа, жителите на Женева, от английските си сънародници, от липсата на чай и уиски. Вероятно са си чели стихове един на друг и са се опивали от взаимните си похвали.
И са се смятали за толкова специални, че сключили облог - трябвало след една година да се върнат и всеки да донесе книга, в която е описал човешката природа.
Разбира се, след като минал първоначалният ентусиазъм от плановете и коментарите за това как човекът е просто едно недоразумение, те напълно забравили за уговорката.
Мери присъствала на разговора, но не била включена в облога. Първо, защото била жена, и второ, защото отгоре на всичко била твърде млада. Но тя трябва да е била дълбоко впечатлена. И защо да не напише нещо, за да си запълни времето? Имала тема, само оставало да я развие и да запази книгата за себе си, когато приключи.