После идва бракът. Опитваме се да продължаваме да се държим както преди и дори успяваме - в моя случай, докато не забременях за пръв път, което стана веднага. И внезапно осъзнаваме, че нещата са се променили.
Отсега нататък сексът е само нощем, за предпочитане малко преди заспиване. Сякаш е някакво задължение, което и двамата партньори приемат, без да се питат взаимно дали им се иска. Ако няма секс, започват подозрения, затова е по-добре да спазваме ритуала.
Ако не е било хубаво, не казвай нищо, защото утре може да е по-хубаво. В края на краищата сме женени и целият живот е пред нас.
• Няма какво повече да откриваме, нека се помъчим да извлечем максимално удоволствие от същите неща.
• То е като да ядеш шоколад всеки ден, но един и същ, без да опитваш други марки и вкусове - не е кой знае каква жертва, но дали пък няма нещо по-различно?
• Разбира се, че има - играчки, които могат да бъдат закупени от секс магазините, суинг клубове, където се разменят партньори, някой трети участник, поканен за разнообразие, дръзки забавления в дома на по-нестандартен познат.
За мен всичко това е прекалено рисковано. Не се знае какви ще бъдат последствията, по-добре да си караме постарому.
Така минават дните. В разговори с приятели установяваме, че тази история за едновременния оргазъм - да свършите заедно, стенейки в един глас - е мит. Как мога да изпитам удоволствие, след като трябва да внимавам какво правя? Най-естествено би било следното: докосни тялото ми, подлуди ме, а аз после ще направя същото за теб.
Но в повечето случаи не е така. Единението трябва да е „съвършено". С една дума - несъществуващо.
И да внимаваме със стоновете, за да не събудим децата.
О, колко добре, че свърши, бях ужасно уморен(а) и не знам как успях. Но ти си върхът! Лека нощ!
Докато не настъпи денят, когато единият от двамата си дава сметка, че рутината трябва да се наруши. Но вместо да отидем в някой суинг клуб, в секс магазина, където има много неща, които дори не знаем как работят, или в дома на откачените ни приятели, непрестанно откриващи нови неща, ние решаваме... да прекараме известно време без децата.
Да планираме романтично пътуване. Без никакви изненади. Където абсолютно всичко ще е предвидено и организирано.
И намираме идеята за страхотна.
Създадох фалшив имейл адрес. Разполагам с наркотика, който, разбира се, опитах (заклех се, че ще е само веднъж и никога повече, защото усещането е страхотно).
Знам как да вляза в университета, без да бъда забелязана, и да пъхна уличаващото доказателство в бюрото на Мариан. Само трябва да отгатна кое чекмедже няма да отвори веднага и може би това е най-рискованата част от плана. Но такава беше идеята на наркодилъра и трябва да се вслушам в гласа на опита.
Не мога да потърся помощ от някой студент, трябва сама да свърша всичко. После няма какво друго да направя, освен да подхранвам „романтичната мечта" на моя съпруг и да бомбардирам телефона на Якоб с любовни съобщения.
Разговорът с наркодилъра ми дава идея, която решавам да осъществя веднага - да пращам есемеси всеки ден, любовни, приканващи, окуражаващи. Това би подействало по два начина. Първо, той може да си даде сметка, че има моята подкрепа и че ни най-малко не съм ядосана от срещата ни в голф клуба. Второ, ако първото няма ефект, току-виж, някой ден мадам Кьониг реши да порови из телефона на мъжа си.
Влизам в интернет, копирам нещо, което ми се струва умно, и натискам бутона „изпрати".
От изборите насам в Женева не се е случвало нищо важно. Якоб вече не е цитиран в пресата и нямам представа какво става с него. Само едно нещо успя да мобилизира общественото мнение в последно време - въпросът дали градът трябва, или не трябва да отмени празненствата за Нова година.
Според някои депутати това са прекомерни разходи. Бях натоварена със задачата да установя какво точно означава „прекомерни". Отидох в префектурата и открих точната сума (сто и петнайсет хиляди швейцарски франка), която се равнява на годишните данъци на двама души, примерно моите и на колегата на съседното бюро.
Следователно с парите от данъците на двама граждани с прилична заплата, без дори да е изключителна, би могло да се достави радост на хиляди други. Но не. Трябва да се пести, защото никой не знае какво ни очаква в бъдеще. Междувременно хазната на града се пълни. Тъй де, може през зимата да свърши солта, която се разпръсква по улиците, за да не замръзва снегът и да не стават инциденти. Тротоарите постоянно имат нужда от ремонти. Навсякъде, където погледнеш, се прави нещо и никой не знае защо.