Спирам. „Аз съм тежко болна." Напълно възможно е. Навярно веднага трябва да се махна от тук и да потърся лекарска помощ. Ще го направя, но първо да довърша задачата, е която съм се заловила, ако ще после психиатърът да предупреди полицията - мен ще опази заради професионалната тайна, но ще предотврати една несправедливост.
Стигам до вратата на стаята. Разсъждавам над всяко едно „защото", които изброих мислено по пътя насам. Въпреки всичко влизам, без да се поколебая.
И се натъквам на евтино бюро без чекмеджета. Само един дървен плот върху струговани крака. Отстрани има предвидено място, където да се слагат книгите или чантата, и толкова.
Трябваше да се сетя за такъв вариант. Разочаровани съм, но същевременно и облекчена.
Коридорите, които досега пустееха, отново започват да дават признаци на живот - студентите се връщат. Излизам, без да поглеждам по посока на прииждащите. В края на коридора има една врата. Отварям я и се озовавам срещу старческия дом. Намира се на едно малко възвишение, стените са масивни и съм сигурна, че отоплението работи отлично. Отивам до там и на регистратурата питам за близък, който не съществува. Информират ме, че въпросното лице навярно се намира на друго място - Женева сигурно е градът с най-много старчески домове на квадратен метър. Сестрата ми предлага да провери. Казвам, че няма нужда, но тя настоява:
- Нищо не ми коства.
За да отклоня всякакво подозрение, се съгласявам да потърси. Докато тя видимо е заета с компютъра, аз вземам някаква книжка от гишето и започвам да я разлиствам.
- Детски приказки - казва медицинската сестра, без да отделя очи от екрана. - Пациентите ги обожават.
Има логика. Отварям напосоки.
Една мишка живеела в постоянен страх от котката. Велик магьосник се смилил над нея и я превърнал в котка. Тогава обаче тя започнала да се страхува от кучето и магьосникът я превърнал в куче.
Но ето че взела да се бои от тигъра. Магьосникът бил много търпелив и използвал дарбата си, за да я превърне в тигър. Тогава се уплашила от ловеца. Магьосникът се отказал и отново я превърнал в мишка, казвайки:
- Няма нищо, с което да мога да ти помогна, защото ти така и не разбра какво означава да израснеш. По-добре да си бъдеш онова, което винаги си била.
Сестрата не може да открие измисления пациент. Извинява се. Аз благодаря и се каня да си тръгна, но очевидно на нея й е приятно да си поговори с някого:
- Мислите ли, че пластичната операция ще ви помогне?
Пластичната операция ли? А, да. Сещам се за лейкопласта под тъмните очила.
- Повечето пациенти тук са с пластични операции. Ако бях на ваше място, нямаше да го направя. Създава дисбаланс между тялото и духа.
Не бях я молила за мнение, но тя се чувства вярна на хуманитарния си дълг.
- Старостта е по-травмираща за онези, които смятат, че могат да контролират хода на времето.
Питам я от коя националност е. Унгарка. Естествено. Швейцарците никога не биха изразили мнение, без да бъдат помолени за това.
Благодаря й за усилието и излизам. Махам очилата и лейкопласта. Дегизировката свърши работа, но планът се провали. Наоколо отново опустява. Сега всички са заети да се учат да мислят, да се грижат за другите, да накарат околните да започнат да мислят.
Правя една голяма обиколка и се връщам на мястото, където съм паркирала колата си. Отдалече виждам психиатричната клиника. Дали не трябва да съм в нея?
Всички ли сме такива? - питам мъжа ми, след като децата вече са заспали, а и ние се готвим да лягаме.
- Какви такива?
Такива като мен - ту се чувствам много добре, ту отвратително.
- Май да. Винаги упражняваме самоконтрол, за да не изпуснем звяра да излезе от своето леговище.
Така е.
- Не сме онова, което ни се иска да бъдем. Ние сме такива, каквито изисква от нас обществото. Ние сме онова, което родителите ни са избрали за нас. Не искаме да разочароваме никого, защото изпитваме огромна необходимост да ни обичат. Затова задушаваме най-доброто в себе си. Постепенно онова, което е било светлината в мечтите ни, се превръща в демона от кошмарите ни. Нереализираните възможности, неизживените неща.
Доколкото знам, в психиатрията това се наричаше маниакално-депресивна психоза, но за да бъде терминът политически коректен, започна да се казва биполярно разстройство. Откъде ли са му измислили това име? Та нима Южният и Северният полюс са толкова различни? Може би става дума за съвсем малко хора...