Но внезапно, без никакво смислено обяснение, влизам под душа и избухвам в плач. Правя го в банята, защото там никой не може да чуе хлипанията ми и да зададе въпроса, който толкова мразя да чувам: „Добре ли си?".
Защо да не съм добре? Вие виждате ли нещо нередно в живота ми? Нищо.
Само нощта, която ме изпълва с ужас.
И денят, който изобщо не ме вдъхновява.
Щастливите образи от миналото и нещата, които можеше да бъдат, но не се случиха.
Неосъщественото желание за приключения.
Ужасът да не зная какво ще стане с децата ми.
И тогава мислите ми започват да се въртят около неприятните неща, все едни и същи, сякаш самият дявол ме дебне в ъгъла на стаята, за да скочи върху мен и да ми каже, че онова, което наричам „щастие", е едно преходно състояние, което не може да продължи дълго. Но аз винаги съм го знаела, нали?
Искам да се променя. Трябва да се променя. Днес в службата бях по-раздразнителна от нормалното, и то само защото един стажант се забави с намирането на материала, за който го бях помолила. Не съм такава, но малко по малко започвам да губя връзка със самата себе си.
Тъпо е да обвинявам онзи писател и интервюто с него. То беше преди месеци. Той просто събуди дремещ вулкан, който всеки момент може да изригне, сеейки смърт и разруха наоколо. Ако не беше писателят, щеше да е някой филм или книга, или човек, с когото можеше да разменя две-три думи. Допускам, че има хора, които прекарват години, оставяйки напрежението в тях да расте неусетно, докато не дойде ден, когато от някоя глупост изгубват разсъдък.
Тогава си казват: „Стига. Не искам повече да е така".
Някои се самоубиват. Други се развеждат. Трети отиват в бедстващите региони на Африка, за да се опитат да спасят света.
Но аз се познавам. Знам, че единствената ми реакция ще е да задушавам чувствата си, докато не бъда проядена от някакъв вид рак. Убедена съм, че голяма част от болестите се дължат на потиснати емоции.
Събуждам се в два през нощта и започвам да се взирам в тавана, макар да знам, че ще трябва да ставам рано - нещо, което просто ненавиждам. И вместо да редя продуктивни мисли от типа на „какво става с мен", аз изобщо не успявам да контролирам връхлитащите ме идеи. Има дни - слава богу, са малко, - когато се питам дали не трябва да отида в някоя психиатрична клиника, където да ми окажат помощ. Онова, което ме спира, не е нито работата ми, нито съпругът ми, а децата. Те по никакъв начин няма да разберат какво изпитвам.
Всичко е по-изострено. Пак започвам да мисля за брака си - за моя брак, в който ревността не е причина за никоя караница. Ала жените имаме шесто чувство. Може би съпругът ми вече си е намерил друга и аз го усещам подсъзнателно. От друга страна, той не ми е дал никакъв повод да го подозирам.
Това не е ли някакъв абсурд? Възможно ли е от всички мъже на света да съм се омъжила за единствения съвършен? Не пие, вечер не излиза сам, няма ден само за приятелите си. Животът му се свежда до семейството.
Щеше да е сбъдната мечта, ако не беше такъв кошмар. Защото отговорността ми да отвърна по същия начин на всичко е огромна.
Тогава си давам сметка, че думи като „оптимизъм и „надежда", които срещаме във всяка книга, опитваща се да ни накара да приемаме спокойно живота, не са нищо повече от празни слова. Мъдреците, които са ги произнесли, навярно сами са търсили техния смисъл и са ни използвали като опитни мишки, за да видят как ще реагираме на такъв стимул.
В действителност съм уморена от този мой толкова щастлив и съвършен живот. А това сигурно е симптом на душевно заболяване.
Заспивам с такива мисли. Кой знае, може да имам някакъв сериозен проблем?
Ще обядвам с една приятелка.
Тя предложи да се срещнем в японски ресторант, за който дотогава не бях чувала, което е странно, при положение че толкова обичам японската кухня. Увери ме, че е страхотен, въпреки че бил малко далече от работата ми.
Оказа се трудно да стигна до там. Наложи се да хвана автобус и да търся някой, който да ме упъти към „страхотния ресторант". Всичко ми се стори отвратително - украсата, масите с хартиени покривки, липсата на гледка. Но приятелката ми беше права, че храната е сред най-добрите в Женева.
- Винаги обядвах в един ресторант, който ми се струваше добър, без да е нищо особено - казва тя. -Докато мой познат, който работи в японското посолство, не ми препоръча този. И на мен, както вероятно и на теб сега, мястото ми се стори ужасно наглед. Но в кухнята работят самите собственици и в това е разликата.