И точно когато усещах, че никой, абсолютно никой не може да разбере какво става с мен - нито шамани, нито психоаналитици, нито дори съпругът ми, - се появи ти, за да ми обясниш...
Това е самота. Въпреки че съм обградена с хора, които ги е грижа за мен и ми желаят единствено доброто, но които може би ми помагат само защото и те изпитват същото - самота. Тъй като в жеста на солидарност с огън и меч е изписано: „Макар да съм сам, аз съм полезен".
И колкото и мозъкът да твърди, че всичко е наред, душата е изгубена и объркана, без да разбира защо е несправедлива към живота. Но всяка сутрин ние ставаме, грижим се за децата си, за съпруга си, за любовника си, за началниците си, за служителите си, за учениците си, за стотиците хора, които изпълват с живот един обикновен ден.
И винаги сме с усмивка на лице, и винаги разполагаме с някоя дума за утеха, защото никой не е в състояние да обясни на останалите какво представлява самотата, особено ако е в добра компания. Но тази самота съществува и разяжда най-хубавото в нас, защото ни се налага да използваме цялата си енергия, за да изглеждаме щастливи, въпреки че така и не успяваме да заблудим себе си. И настоятелно продължаваме всяка сутрин да показваме единствено разцъфващата роза и да скриваме дълбоко в душата си стъблото с бодли, които ни раняват и от които кървим.
Дори когато знаем, че на всеки му се е случвало в даден момент да е съвсем сам, е унизително да кажем: „Сам съм, необходимо ми е да има някой с мен, искам да убия това чудовище така, както в приказките - всички мислят, че е измислено, но то не е". Чакаме един прекрасен славен рицар, който да дойде победоносно, за да го убие и да го тласне завинаги в пропастта, а той така и не идва.
Но не бива да губим надежда. Започваме да правим неща, които обикновено не правим, позволяваме си ди преминаваме границите на необходимото и справедливото. Бодлите вътре в нас стават по-големи и по-опустошителни, ала дори и така не можем да се откажем. Сякаш животът е един гигантски шахматен турнир и всички ни гледат внимателно, за да видят какъв ще е резултатът. Преструваме се, че няма значение дали ще изгубим, или спечелим, важното е да участваме, молим се нашите истински чувства да останат замъглени и скрити, но тогава...
... Вместо да търсим някого за компания, ние се изолираме още повече, за да можем тихо да ближем раните си. Или тръгваме по вечери и обеди с хора, които нямат нищо общо с живота ни и които през цялото време говорят за безсмислени неща. Дори за известно време успяваме да се поразсеем, пием и се веселим, но звярът все още е жив. Докато истински близките ни хора не забележат, че с нас става нещо, и тогава започват да се обвиняват, че не могат да ни направят щастливи. Питат какъв е проблемът. Отговаряме, че всичко е наред, но то не е...
„Всичко е ужасно. Моля ви, оставете ме на мира, защото нямам повече сълзи и сърце, което да страда. Имам само едното безсъние, празнотата, апатията. И вие изпитвате същото, можете да се запитате." Но те не се отказват да повтарят, че това просто е тежък период, защото се страхуват да използват истинската дума - самота.
Междувременно продължаваме неуморно да търсим единственото нещо, което би ни направило щастливи - рицаря с бляскавите доспехи, който ще убие звяра, ще вземе розата и ще й махне бодлите.
Мнозина твърдят, че сме несправедливи към живота. Други са доволни, защото смятат, че така ни се пада - заслужаваме си самотата и нещастието, тъй като ние имаме всичко, а те не.
Ала идва денят, когато слепите проглеждат. Онези, които са тъжни, намират утеха. Страдащите са спасени. Рицарят идва и ни освобождава. Животът отново има смисъл.
Но дори и така, пак ни се налага да лъжем и мамим, защото сега обстоятелствата вече са различни. Кой ли не се е изкушавал да захвърли всичко и да последва мечтите си? Мечтите винаги крият рискове, налага се да се заплати съответната цена, а тя в някои страни е смърт чрез замеряне с камъни, в други - отлъчване от обществото или безразличие. Винаги трябва да се плаща някаква цена. Колкото и да продължаваме да мамим и хората да се преструват, че още ни вярват, те тайно ни завиждат и зад гърба ни коментират, че сме всичко най-лошо и застрашително на света. Защото не става дума за мъж, който изневерява, а за жена, такава, която спи с друг, мамейки съпруга си, бедничкия си съпруг, толкова разбран, толкова любящ...
Само ние обаче знаем, че съпругът не е могъл да задържи самотата настрана. Защото винаги е липсвало нещо, което дори ние не сме в състояние да обясним, но обичаме този човек и не искаме да го загубим. Въпреки всичко един ярък рицар с обещание за приключения в далечни земи е много по-примамлив от желанието да съхраним всичко постарому. Ако ще на събирания познатите да ни гледат и да коментират помежду си, че е най-добре да ни окачат воденичен камък на шията и да ни хвърлят в морето. Даваме ужасен пример.