Мисля си, че и аз винаги ходя в един и същ ресторант и си поръчвам едни и същи ястия. Дори в това не поемам рискове.
Приятелката ми взема антидепресанти. Последното нещо, което ми се прави, е да обсъждам тази тема, защото днес стигнах до заключението, че и аз съм на крачка от депресията.
И тъкмо защото си казвам, че това е последното, което ми се прави, то е първото, което правя. Чуждите беди винаги помагат за облекчаване на нашето собствено страдание.
Питам я как се чувства.
- Доста по-добре. Въпреки че минава доста време, докато лекарствата подействат, започнат ли веднъж да оказват влияние върху организма, възвръщаш интереса си към нещата и те отново придобиват вкус и цвят.
С две думи, душевното страдание се е превърнало в голям източник на печалба за фармацевтичната индустрия. Тъжно ли ви е? Вземете това хапче и проблемите ви ще свършат.
Дискретно я подпитвам дали би сътрудничила на моя вестник за голяма статия, посветена на депресиите.
- Няма смисъл. Хората си споделят всичко по интернет. А има и лекарства.
Какво пише в интернет?
- За страничните ефекти на лекарствата. Никой не се интересува от чуждите симптоми, защото е заразно. Може внезапно да прихванеш нещо, което дотогава не си усещал.
И нищо друго, така ли?
- Упражнения по медитация, които не вярвам да дават резултат. Вече съм ги пробвала всички до едно, но се подобрих едва когато реших да приема, че имам проблем.
Но ако знае, че не е единствена, не помага ли? Не е ли добре за всички да се говори за това какви усещания предизвиква депресията?
- Ни най-малко. Който се е измъкнал от ада, не иска да знае как продължава животът там.
Защо е търпяла толкова години да бъде в такова състояние?
- Защото не вярвах, че имам депресия. И защото, когато го споделих с теб и с другите си приятелки, всички казахте, че това са глупости и че хората, които наистина имат проблеми, нямат време за депресии.
Да, точно така бях казала.
Продължавам да твърдя, че една статия или публикация в някой блог може да помогне на хората да понесат мисълта за болестта си и да потърсят помощ. Тъй като аз не съм в депресия и не знам какво е - подчертавам го, - може ли тя поне малко да ми сподели опита си.
Но приятелката ми се колебае, сякаш нещо я усъмнява.
- То е като да си в капан. Знаеш, че си в него, но не успяваш...
Точно това си бях помислила преди няколко дни.
Тя започва да изброява разни неща, които май са общи за всички, попаднали в така наречения от нея „ад". Всякаква липса на желание да станеш от леглото. Превръщане и на най-простите задачи в непосилно бреме. Чувство за вина, че всъщност няма никаква причина за това състояние, докато останалите хора страдат истински.
Опитвам се да се съсредоточа върху прекрасната храна, която в този момент вече започва да губи вкуса си. Приятелката ми продължава:
- Апатия. Симулиране на радост, на тъга, на оргазъм. Да се преструваш, че се забавляваш, че си спала добре, че живееш. Докато не настъпи мигът, когато се появява въображаемата червена линия, която, ако бъде прекосена, няма връщане назад. Тогава преставаш да се оплакваш, защото това означава, че се опитваш да се бориш срещу нещо. Приемаш да вегетираш и се мъчиш да скриеш състоянието си от всички. Което изисква къртовски усилия.
А какво е предизвикало депресията й?
- Нищо специално. Но защо ми задаваш толкова въпроси? Да не би да чувстваш, че и ти си в депресия?
Разбира се, че не!
По-добре да сменя темата.
Започваме да говорим за онзи политик, когото ми предстои да интервюирам след два дни - едно мое бивше гадже от гимназията. Може дори да не си спомня, че сме си разменили няколко целувки и че е пипал гърдите ми, които тогава още не бяха съвсем оформени.
Настроението на приятелката ми става приповдигнато. А аз просто се опитвам да не мисля за нищо. Оставям се на автопилот.
Апатия. Все още не съм изпаднала в това състояние, след като се оплаквам от случващото се, но навярно не след дълго - може би след месеци или дори след дни - ще загубя интерес към всичко и ще бъде много трудно да го преодолея.
Сякаш душата ми бавно напуска тялото и отива на някакво непознато за мен място, „сигурно" място, където няма да се налага да понасям себе си и нощните си кошмари. Като че ли не се намирам в някакъв грозен японски ресторант с вкусна храна, а всичко случващо се е сцена от филм, който гледам, без да искам - или без да мога - да се намеся.
Събуждам се и изпълнявам все същите ритуали - мия си зъбите, приготвям се за работа, отивам в стаята на децата, за да ги събудя, правя закуска за всички, усмихвам се и казвам, че животът е прекрасен. Във всяка минута и във всеки жест чувствам тежест, която не мога да определя, също като животното, което не разбира как точно е попаднало в капана.