Днес се чувствам като Психея на скалите - студено ми е и ме е страх. Но ако успея да преодолея тази нощ и се отдам на мистерията на живота и на вярата в него, ще се събудя в палата. Само трябва малко време.
Най-сетне идва големият ден, когато двете двойки ще са заедно на едно празненство - прием, който дава важен телевизионен водещ. Говорихме за това предишната вечер в хотела, докато Якоб пушеше обичайната цигара, преди да се облече и да си тръгне.
Аз вече не можех да откажа поканата, защото бях потвърдила присъствието си. Той също не можеше да промени решението си, защото щяло да е „ужасно за кариерата му".
Пристигаме със съпруга ми в централата на медията и ни информират, че празненството е на последния етаж. Телефонът ми звънва, преди да се качим в асансьора, и аз съм принудена да се измъкна от опашката и да застана във фоайето, за да разговарям с шефа си, докато други хора идват, усмихват се на мен и съпруга ми и дискретно кимват. Оказва се, че познавам почти всички.
Шефът ми съобщава, че двата ми материала за кубинеца са предизвикали голям фурор - вторият беше публикуван вчера, въпреки че го написах преди повече от месец. Трябвало да подготвя още един, за да изчерпя темата. Обяснявам, че кубинецът не желае повече да говори с мен, и той ме моли да намеря някой друг, стига да е „от бранша", защото няма нищо по-скучно от конвенционалните мнения на психолози, социолози и т.н. Не познавам никого „от бранша", но тъй като се налага да затворя телефона, обещавам да си помисля.
Якоб и мадам Кьониг минават покрай нас и ни поздравяват с кимване. За нищо на света не бих се качила в един асансьор с тях! Шефът ми вече е на път да изключи телефона, когато аз решавам, че имам да му казвам нещо много важно. Какво мисли за идеята да интервюирам едновременно някой пастир и някой протестантски пастор, питам аз. Няма ли да е интересно да съпоставим отговорите им на въпроса как се справят със стреса или отегчението? Той ми казва, че идеята е чудесна, но все пак ще е по-добре да намеря някого „от бранша". Разбира се, ще се опитам. Вратите вече са се затворили и асансьорът е тръгнал нагоре. Сега мога да прекъсна разговора.
Обяснявам на шефа си, че не искам да вляза последна на приема. Вече съм закъсняла с две минути. Живеем в Швейцария, където часовниците винаги са точни.
През последните месеци се държа странно, но в едно нещо не съм се променила - продължавам да не понасям светските събития. И не мога да разбера защо на някого му харесват.
Да, хората обичат партитата. Дори когато става дума за някакво служебно празненство - едночасов коктейл, дори не е прием, - те се обличат, гримират, коментират с приятели, не без известна досада, че за съжаление, са заети в понеделник заради партито по случай десетгодишнината от основаването на „Пардоне моа", чийто домакин ще бъде красивият, интелигентен и фотогеничен Дариус Рошебин. Ще присъстват всички ВИП персони, а останалите ще трябва да се задоволят със снимките, които ще се публикуват в единственото списание за знаменитости във Френска Швейцария.
Присъствието в светския живот ти придава статус и те прави забележим. Понякога и нашият вестник отразява такива събития и още на следващия ден започват да ни звънят пиар агенти, за да питат дали снимките на техния човек ще бъдат публикувани, за което ще ни бъдат особено задължени. Второто най-хубаво нещо след поканата за такова събитие е да видиш, че появата ти на него е предизвикала внимание. А за целта няма нищо по-подходящо от снимки във вестника със специално закупения за случая тоалет (въпреки че това никога не се признава) и със същата усмивка от другите празненства и приеми. Слава богу, че не водя светската рубрика, защото при моето сегашно състояние, в което съм заприличала на чудовището на Франкенщайн, вече щях да съм уволнена.
Вратите на асансьора се отварят. Виждам двама-трима фотографи във фоайето. Отиваме в централния салон с панорамен изглед към града. Вечният облак сякаш е решил да сътрудничи на Дариус и е отместил леко сивия си плащ, така че виждаме морето от светлини под нас.
Не искам да стоим дълго, казвам на мъжа ми. И започвам да бърборя, за да сваля напрежението.
— Ще си тръгнем, когато пожелаеш - отговаря той.
В този момент сме изключително заети да поздравяваме куп хора, които се държат с мен като с близка приятелка. Отвръщам по същия начин, въпреки че дори не им знам имената. Ако разговорът се проточи прекалено дълго, имам един безотказен трик - представям съпруга си и млъквам. Той поздравява и пита човека насреща ни: „А вие сте...?". Чувам отговора и повтарям високо и отчетливо: „Скъпи, не помниш ли Еди-кого-си?".