Какъв цинизъм!
След дежурните поздрави отиваме в единия ъгъл на салона и аз се оплаквам: защо всички имат тази мания да те питат дали ги помниш? Няма нищо по-притеснително. Всички се смятат за достатъчно важни, за да трябва аз, която всеки ден се запознавам с кого ли не покрай работата ми, да съм ги запечатала в съзнанието си.
- Бъди по-толерантна. Хората се забавляват.
Съпругът ми изобщо не знае какво говори. Хората само се преструват, че се забавляват, но единственото, което им се иска, е да бъдат забелязани и да получат внимание. Понякога се надяват да срещнат някого, за да сключат някоя сделка. Съдбата на тези хора, които се смятат за невероятно красиви и властни, докато минават по червения килим, се намира в ръцете на зле платения репортер от редакцията. Страньорът, който получава снимките по електронната поща, решава кой да се появи и кой не в нашия малък, традиционен и конвенционален свят. Той подрежда снимките на тези, които са интересни за вестника, оставяйки малко местенце за прословутата обща снимка от събитието (коктейла, вечерята или приема). Там, сред анонимните глави на хора, които се смятат за много важни, с малко късмет могат да бъдат разпознати двама-трима.
Дариус се качва на сцената и започва да разказва за опита си с всички важни особи, които е интервюирал в продължение на десетте години, откакто се излъчил предаването му. Успявам да се поотпусна и със съпруга ми заставаме до един прозорец. Вътрешният ми радар вече е открил Якоб и Мариан Кьониг. Искам да сме на дистанция и предполагам, че и Якоб иска същото.
- Има ли ти нещо?
Знаех си. Днес коя си - доктор Джекил или мистър Хайд? Виктор Франкенщайн или неговото чудовище?
Не, скъпи. Просто отбягвам мъжа, с когото спах вчера. Подозирам, че всички в тази зала вече знаят за нас. Думата „любовници" е изписана на челата ни.
Усмихвам се и казвам, че ми няма нищо, просто ми е писнало да ходя по партита. Предпочитам да съм си вкъщи и да се занимавам с децата, вместо да ги оставям на бавачката. Не мога да пия и всички тези хора, които се опитват да завържат разговор с мен, очаквайки да проявя интерес към темите им, ме притесняват. Трябва да се преструвам на заинтригувана и да отговарям, така че не мога да сдъвча и преглътна дори една хапка, без да изглеждам невъзпитана.
Спускат един екран и започва клип с главните участници, минали през предаването. С някои от тях съм работила, но повечето са чужденци, идвали в Женева по работа. Както знаем, в Женева винаги има някой важен и е задължително да се появи в предаването.
- Хайде да си тръгваме тогава. Той вече те видя тук. Изпълнихме нашия дълг към обществото. Ще си вземем някой филм и ще прекараме остатъка от вечерта заедно.
Не. Ще останем още малко, защото Якоб и Мариан Кьониг са тук. Може да изглежда подозрително, ако си тръгнем по средата. Дариус започва да вика на сцената един по един разни гости на предаването и те разказват за участието си. Умирам от скука. Мъжете без компания започват дискретно да се озъртат наоколо, търсейки жени без компания. Жените от своя страна се оглеждат взаимно - коя как е облечена, как е гримирана, дали са със съпрузите или с любовниците си.
Погледът ми блуждае над града, главата ми е изпразнена от всякакви мисли и просто чакам да мине време, за да можем да си тръгнем дискретно, без да будим подозрение.
-Ти!
Аз?
- Да, скъпа, отивай, той те вика!
Дариус току-що ме е поканил на сцената, а аз не съм го чула. Да, била съм в предаването му заедно с бившия президент на Швейцария, за да говорим за човешките права. Но не съм толкова важна. Дори не си го бях помисляла. Не ме е предупредил и аз не съм си подготвила изказване.
Дариус ми прави знак. Всички ме поглеждат и ми се усмихват. Тръгвам право към него - вече съм се съвзела и дори съм доволна, тъй като Мариан не е и няма да бъде повикана. Нито пък Якоб, защото идеята е вечерта да бъде приятна, а не пълна с политически речи.
Качвам се на импровизираната сцена - тя представлява стълба, която свързва двете части на салона на върха на телевизионната кула. Целувам Дариус и започвам да разказвам за гостуването ми в предаването. Не звучи интересно. Мъжете продължават да си набелязват жени, жените продължават да се разглеждат една друга. Най-близкостоящите се преструват, че ме слушат какво говоря. Отправям поглед към съпруга ми - всеки, който говори пред публика, си избира някого, който да му служи за опора.
И изведнъж виждам нещо, което по никакъв начин не биваше да се случва - Якоб и Мариан Кьониг са се приближили до него. Това трябва да е станало за по-малко от две минути - през времето, необходимо да стигна до сцената и да започна речта си, която по това време вече кара келнерите да обикалят насам-натам, а повечето хора да се оглеждат наоколо, за да потърсят нещо по-интересно.