Привършвам възможно най-бързо и благодаря на Дариус. Той ме целува, а гостите ръкопляскат. Опитвам се да стигна до мястото, където стоят моят съпруг и семейство Кьониг, но съм възпрепятствана от хора, които ме хвалят за неща, които не съм казвала, твърдят, че съм била чудесна, очаровани са от статиите за шаманите, предлагат нови теми, подават ми визитни картички и дискретно заявяват, че биха могли да са „източници" по въпроси, които навярно ще са „крайно интригуващи" за мен. Когато най-сетне се доближавам до моята цел и до мястото, където се намирах преди идването на нашествениците, тримата ми се усмихват и ме поздравяват. Казват, че съм изглеждала прекрасно, докато съм говорела. После идва присъдата:
- Обясних им, че си уморена и че децата ни са с бавачката, но мадам Кьониг настоявала вечеряме заедно.
- Точно така. Предполагам, че никой не е вечерял още, нали? - казва Мариан.
Якоб е залепил на физиономията си една изкуствена усмивка и се съгласява покорно - изглежда като агне, отиващо на заколение.
За част от секундата през главата ми минават хиляди извинения. Но защо? Имам сериозно количество кокаин, което може да бъде използвано във всеки един момент, а надали ще ми се отвори по-добра „възможност" от тази, за да разбера дали ще продължа с плана си, или ще се откажа.
Освен това изпитвам зловещо любопитство да узная как ще мине вечерята.
С удоволствие, мадам Кьониг.
Мариан избира ресторанта на хотел „Армюр", което показва липса на оригиналност, защото тъкмо там всички водят своите чуждестранни гости. Фондюто му е отлично, келнерите се стараят да говорят всевъзможни езици, намира се в сърцето на Стария град... Ноза онези, които живеят в Женева, той не е някаква новост.
Пристигаме след семейство Кьониг. Якоб стои отвън, понасяйки студа в името на пристрастяването си към никотина. Мариан вече е влязла вътре. Предлагам на съпруга ми да влезе да й прави компания, а аз ще изчакам господин Кьониг да си допуши цигарата. Той казва, че е по-добре да направим обратното, но аз настоявам - няма да е проява на добро възпитание да се оставят две жени сами на масата, макар и само за няколко минути.
- Не знаех как да реагирам, защото и аз бях изненадан - казва Якоб, след като съпругът ми влиза вътре.
Опитвам се да покажа, че няма никакъв проблем. Да не би да се чувства гузен? Или се притеснява, че това може да е краят на неговия нещастен брак (с онази ледена жена, което е като древногръцка мегера, искам да добавя)?
- Не става дума за това. Истината е, че...
Но мегерата ни прекъсва. С дяволска усмивка на устните, тя ме поздравява (отново!) с обичайните три целувки и нареждана мъжа си да загаси цигарата, за да влезем веднага. Чета между редовете следното: подозирам ви, вероятно замисляте нещо, но знайте, че аз съм хитра, много по-хитра и умна, отколкото предполагате.
Поръчваме обичайното - раклет. Съпругът ми казва, че му е омръзнало да яде сирене, и избира нещо различно - наденица, която присъства в менюто ни за гости. И вино, но този път Якоб не го дегустира, не поклаща чашата и не отпива с премрежени очи, за да може да кимне одобрително - онова на първия обяд е било просто тъп опит да ме впечатли. Докато чакаме ястията и си говорим глупости, изпиваме бутилката, която веднага бива заменена от втора. Moля съпруга си да не пие повече, иначе пак ще трябва да оставим колата, а сега сме доста по-далече, отколкото предишния път.
Ястията пристигат. Отваряме трета бутилка. Продължаваме да си бърборим за едно-друго. Научаваме нещо за ежедневието на депутатите, получавам поздравления за моите две статии относно стреса („един твърде необичаен подход"), после разсъждаваме дали наистина цените на имотите ще паднат, след като банковата тайна изчезва и заедно с нея хиляди банкери, които сега се местят в Сингапур или Дубай, питаме се къде ще прекараме новогодишните празници и прочие.
Очаквам момента, когато бикът ще излезе на арената. Но той не излиза и аз свалям гарда. Пийвам повече, отколкото трябва, започвам да се отпускам, да се развеселявам и точно тогава вратите на ограждението за бикове се отварят.
- Онзи ден спорех с едни приятели за онова идиотско чувство, наречено ревност - казва Мариан Кьониг. - Какво мислите по въпроса?
Какво мислим по въпрос, който никой не обсъжда на подобни вечери? Мегерата успя добре да формулира изречението. Навярно го е обмисляла цял ден. Нарече ревността „идиотско чувство", за да ме накара да се почувствам по-оголена и по-уязвима.