Тонът на гласа ми се променя малко. Съпругът ми ме гледа, смаян от отговора ми.
- Скъпа, не мислиш ли, че отиваш прекалено далече?
Не, не мисля. Не аз започнах този разговор и не знам къде се опитва да стигне мадам Кьониг. Но откакто сме влезли тук, тя не престава да прави разни намеци, а на мен ми омръзна вече. Освен това не забелязваш ли как ме гледа през цялото време, докато ни кара да водим разговор, от който само тя на тази маса се интересува?
Мариан ме гледа стреснато. Смятам, че не е очаквала никаква реакция от моя страна, тъй като е свикнала да контролира всичко.
Казвам, че познавам много крайно ревниви хора, които ревнуват не защото смятат, че партньорът им изневерява, а защото не са център на внимание през цялото време, както биха желали. Якоб вика келнера и иска сметката. Чудесно. В края на краищата те ни поканиха и те трябва да платят.
Поглеждам часовника и се преструвам на много изненадана: вече е минал часът, за който се бяхме уговорили с бавачката! Ставам, благодаря за вечерята и отивам до гардероба да си взема палтото. Разговорът вече е за децата и отговорностите, които идват с тях.
- Да не би наистина да е решила, че говоря за нея? - чувам Мариан да пита мъжа ми.
- Разбира се, че не. Няма причина за това.
Излизаме на студа без много приказки. Ядосана съм и напрегната. Обяснявам гневно, че тази жена е такава невротичка, че още в деня на изборите ми направи няколко намека. Постоянно иска да изпъква, сигурно си умира да ревнува онзи идиот, който е длъжен да се държи добре и когото тя контролира с желязна ръка, за да има бъдеще в политиката. Въпреки че в действителност тя би искала да е на трибуната и да казва кое е правилно и кое не.
Съпругът ми твърди, че съм пийнала повечко и че е по-добре да се успокоя.
Минаваме покрай катедралата. Градът отново е потънал в мъгла и всичко изглежда като извадено от филм на ужасите. Представям си как Мариан ме причаква зад някой ъгъл с кинжал в ръка, както през Средновековието, когато Женева е била в постоянна битка с французите.
Нито студът, нито разходката до колата ме успокояват. Качваме се в нея и щом се прибираме, отивам право в спалнята и глътвам две хапчета валиум, докато съпругът ми плаща на бавачката и слага децата по леглата им.
Спя десет часа. На сутринта, докато изпълнявам обичайните задачи, започвам да си мисля, че съпругът ми не е толкова нежен с мен, както досега. Промяната е едва доловима, но все пак снощната случка, изглежда, му е повлияла, накарала го е да се почувства неловко. Не мога да реша как да се държа, никога не съм вземала две успокоителни наведнъж. Изпаднала съм в някаква летаргия, която няма нищо общо с онази, предизвикана от самота или нещастие.
Излизам за работа и инстинктивно си поглеждам мобилния телефон. Имам съобщение от Якоб. Чудя се дали да го отворя, но любопитството ми е по-силно от омразата.
Изпратено е много рано сутринта.
„Ти съсипа всичко. М. дори не подозираше, че има нещо между нас, но сега е сигурна. Падна в капан, който тя не беше заложила."
Трябва да мина през гадния супермаркет и да напазарувам за вкъщи. Имам чувството, че целият свят ми е крив. Мариан има право - аз не съм нищо повече от една несигурна и объркана жена, служеща за сексуално развлечение на тъпото псе, което спи в едно легло с нея. Опасно е да шофирам в това състояние, защото не преставам да плача, а от сълзите не виждам добре останалите коли. Чувам клаксони и гневни подвиквания - опитвам се да карам по-бавно, с което само влошавам ситуацията.
Беше голяма глупост да предизвикам Мариан да заподозре нещо, но още по-глупаво беше да рискувам всичко, което имам - съпруг, семейство, работа.
Докато шофирам, все още замаяна от двете хапчета и с опънати до скъсване нерви, осъзнавам, че сега рискувам и живота си. Спирам в една странична улица и продължавам да плача. Толкова силно хлипам, че един човек се приближава и ме пита дали имам нужда от помощ. Поклащам глава и той си тръгва. Но истината е, че се нуждая от помощ, да, при това много. Потъвам в себе си, в морето от тиня, и не мога да изплувам.
Разяждана съм от омраза. Предполагам, че Якоб вече се е съвзел от снощната вечеря и повече никога няма да поиска да ме види. Вината е моя, защото прекалих.
Очаквах всички да ме подозират и да проявяват недоверие към мен. Би било добре да му звънна и да му се извиня, но знам, че няма да ми вдигне. Може би пък трябва да се обадя на мъжа ми и да проверя в какво настроение е. Усещам по гласа му кога е ядосан и напрегнат. Но не искам да знам нищо. Много ме е страх. Стомахът ми е на топка, ръцете ми са вкопчени във волана и си позволявам да плача с цяло гърло, да викам и да се карам на единственото сигурно място в света - моята кола. Човекът, който минава покрай мен сега, ме гледа така, сякаш се опасява да не направя някоя глупост. Не, няма да направя нищо. Просто искам да плача. Не е кой знае какво, нали?