Храната губи вкус, докато усмивката, обратно, става все по-широка (за да не се усъмнят в нещо). Преглъщам желанието си да заплача. Светлината ми се струва сива.
Вчерашният разговор не ми се отрази добре. Започвам да си мисля, че вече не се бунтувам и че съм се втурнала към апатията.
Никой ли не забелязва това?
Разбира се, че не. В крайна сметка аз последна на света ще допусна, че се нуждая от помощ.
В това е проблемът - вулканът е изригнал и вече не мога да върна лавата обратно, да засадя дървета, да окося ливадата и да пусна овчици да пасат наоколо.
Не заслужавам да ми се случи това. Винаги съм се опитвала да отговоря на всички очаквания към мен. Но ето че ми се случва и аз няма какво да направя, освен да вземам хапчета. Може още днес да си намеря предлог да пиша статия за психичното здраве и социалното осигуряване (хората обожават това) и да открия някой добър психиатър, от когото да потърся помощ, въпреки че не е етично. Но то и без друго не всичко е етично.
Нямам някакви фикс идеи в главата си - като да пазя диета примерно. Или да се вманиачавам в подреждането на дома и вечно да намирам недостатъци в работата на домашната помощница, която идва в осем и си тръгва в пет, след като е изпрала и изгладила дрехите и е изчистила къщата. Понякога се случва и да ни пазарува. Не мога да прехвърлям разочарованията си върху децата, опитвайки се да бъда свръхмайка, защото те ще страдат от това цял живот.
Излизам за работа и отново виждам съседа да мие колата си. Но нали вчера правеше същото?
Без да мога да се стърпя, приближавам и го питам защо.
- Останаха някои неща - отговаря той, след като ме поздравява, пита как е семейството и ми прави комплимент за красивата рокля.
Поглеждам колата, ауди (едно от прозвищата на Женева е Аудиленд). Изглежда ми перфектна. Той ми сочи един малък детайл, който още не блести, както трябва.
Протакам леко разговора и накрая питам какво според него търсят хората в живота.
- Лесно е да се разбере. Да си плащат сметките. Да си купят къща като моята и твоята. Да имат градина с дървета, да канят децата и внуците си на обяд в неделя. Да пътуват по света, след като се пенсионират.
Това ли искат хората от живота? Точно това ли? Има нещо много сбъркано в тоя свят и не става дума само за войните в Азия и Близкия изток.
Преди да отида в редакцията да взема интервю от Якоб, моето бивше гадже от гимназията. Дори това не ме вдъхновява - наистина съм започнала да губя интерес към нещата.
Слушам данни и цифри относно някакви правителствени програми, които изобщо не ме интересуват. Задавам му въпроси, с които да го притисна, но той елегантно се измъква. По-млад е от мен с една година, значи трябва да е на трийсет, въпреки че изглежда поне нa трийсет и пет. Запазвам това наблюдение за себе си.
Разбира се, че се зарадвах да го видя отново, макар до момента той да не ме е попитал какво се е случило в живота ми, след като всеки пое по своя път след дипломирането. Вторачил се е в себе си, в кариерата си, в бъдещето си, а аз се улавям, че глуповато се взирам в миналото, сякаш съм ученичката с шини на зъбите, която дори и с тях е преследвана от завистта на останалите момичета.
След известно време преставам да го слушам и кимам машинално. Все същият сценарий, все същите теми - да се намалят данъците, да се пребори престъпността, по-стриктно да се контролира френската работна ръка - тъй наречените „погранични гастарбайтери", които заемат места, полагащи се на швейцарците. Една година идва, друга си отива, а темите са си все същите и проблемите продължават да нямат решение, защото в действителност никой не се интересува от това.
След двайсетминутен разговор започвам да се питам дали тази незаинтересованост не се дължи на странното ми състояние в момента. Но не. Няма нищо по-досадно от това да се интервюират политици. Щеше да е по-добре да ме бяха изпратили да отразя някое престъпление. Престъпниците са къде-къде по-истински.
Да не говорим, че в сравнение с народните представители от което и да е друго място на планетата нашите са най-безинтересни и скучни. Никой не се рови в личния им живот. Само две неща биха могли да доведат до скандал: корупция и наркотици. Тогава аферата се раздухва неимоверно, заема цели страници във вестниците (където няма нищо друго любопитно) и те си вдигат тиражите. А иначе на кого му пука дали имат любовници, дали посещават публични домове или се оказват хомосексуалисти? На никого. Нека продължават да вършат онова, за което са ги избрали, и стига да не прахосват държавния бюджет, всички ще са доволни и щастливи.