Чувствам, че сама се прецаках. Искам да се върна назад, само че това е невъзможно. Искам да си съставя план как да си възстановя изгубеното, но не успявам да разсъждавам правилно. Мога единствено да плача, обзета от срам и омраза.
Как може да съм толкова наивна? Как въобще си помислих, че Мариан ме гледа и ми говори за неща, които вече знае? Само защото се чувствах виновна и гузна. Исках да я унижа, да я съсипя пред мъжа й, за да не гледа на мен като на негово развлечение. Знам, че не го обичам, но той малко по малко ме измъкваше от кладенеца на самотата, в който мислех, че съм потънала. А сега си давам сметка, че тези дни са си отишли безвъзвратно. Налага се да се върна към действителността, към супермаркета, към вечно еднаквите дни, към сигурността на дома ми, който отначало беше толкова важен за мен, а после се превърна в затвор. Може би трябва да призная всичко на мъжа ми.
Знам, че ще ме разбере. Той е добър и умен човек и винаги е поставял семейството на първо място. Ами ако не прояви разбиране? Ако реши, че това е краят, че сме достигнали предела и че му е омръзнало да живее с жена, която доскоро се е оплаквала от депресия, а сега страда, че е изоставена от любовника си?
Постепенно започвам да се успокоявам и мислите ми се проясняват. След малко трябва да отида на работа, не мога да прекарам целия ден на тази улица, където има толкова домове на щастливи семейства, украсили вратите си с коледни венци. Хората влизат и излизат от тях, без дори да ме забелязват, а аз седя и гледам как светът ми се срива, но не мога да направя нищо.
Трябва да помисля и да подредя приоритетите си. Дали през следващите дни, месеци и години ще успея да се преструвам, че съм една всеотдайна жена, а не ранено животно? Дисциплината никога не е била силната ми страна, но не бива да се държа като невменяема.
Избърсвам сълзите си и поглеждам напред. Време ли е да подкарам колата? Не още. Изчаквам малко. Ако има някоя причина да съм щастлива от случилото се, то тя е, че ми беше омръзнало да живея в лъжа. Докога съпругът ми няма да подозира нищо? Дали мъжете разбират кога жените се преструват, че получават оргазъм? Възможно е, но няма как да узная това.
Излизам от колата, плащам паркинга за по-дълго, отколкото е необходимо, но така поне мога да се поразходя безцелно. Обаждам се в службата и давам доста скалъпено извинение - детето ми има разстройство и трябва да го заведа на лекар. Шефът ми вярва - та нали в края на краищата сме швейцарци и никога не лъжем.
Но аз лъжа. Лъгала съм всеки ден. Изгубих самоуважение и сега не знам къде стъпвам. Швейцарците живеят в истинския свят. А аз живея в някаква измислица. Швейцарците знаят как да решават проблемите си. А аз, като не успях да намеря решение за моите, си създадох ситуация, в която имах идеално семейство и съвършен любовник.
Вървя из града, който обичам и който с неговите заведения и магазини - с изключение на местата за туристи - изглежда така, сякаш е застинал през 1950 г. и няма никакво намерение да се модернизира. Студено е, но, слава богу, не духа, което прави температурата поносима. В опитите си да се разсея и да се успокоя се отбивам в книжарница, в месарница и в магазин за дрехи. При всяко ново излизане на улицата установявам, че ниската температура ми помага да потуша пожара, в който съм се превърнала.
Възможно ли е да се науча да обичам правилния мъж? Разбира се. Проблемът е в това да успея да забравя неподходящия, който е влязъл в душата ми, без да иска разрешение, защото, минавайки, е видял вратата отворена.
Какво точно исках от Якоб? От самото начало знаех, че връзката ни е обречена, въпреки че изобщо не си представях, че ще свърши по този унизителен начин. Може би просто исках онова, което получих - да преживея една авантюра и да си доставя радост. А може и да съм искала нещо повече - да живея с него, да му помогна да израсне в кариерата, да му дам подкрепата, която май вече не получаваше от жена си, да го обграждам с нежността, която му липсваше, както се оплака на една от първите ни срещи. Да го измъкна от дома му така, както се изтръгва растение от чужда градина, за да го посадя в моя двор, въпреки че съм наясно, че цветята не устояват на подобно отношение.
Изведнъж ме залива вълна от ревност, но сега вече нямам сълзи, които да пролея. Изпитвам единствено гняв. Спирам и сядам на пейката на някаква автобусна спирка. Гледам хората, които идват и потеглят. Всички са така заети със собствените си малки светове - толкова малки, че се побират на екранчето на мобилния телефон, от който не отлепят очи и уши.