Аз съм едно такова листо, търкалящо се на земята в града. То е смятало, че животът му ще продължи вечно, но е умряло, без да знае защо. Обичало е слънцето и луната, дълго е наблюдавало онези автобуси, които минават долу, и онези трамваи, които вдигат толкова шум, но никога никой не е бил така любезен да го предупреди, че ще дойде зимата. Листата са се възползвали максимално от всичко, което са имали, но когато един ден са пожълтели, дървото им е казало „сбогом".
Не им е казало „довиждане", а „сбогом", знаейки, че никога няма да се върнат. И е потърсило помощта на вятъра, който е трябвало да ги откъсне от клоните колкото се може по-бързо и да ги отнесе надалече. Дървото знае, че може да израсне само ако успее да си почине. А ако израсне голямо, ще го уважават. И на него ще разцъфнат още по-красиви цветове.
Стига. Най-добрата терапия сега е работата, защото вече изплаках всичките сълзи, които имах, и обмислих всичко, което трябваше да обмисля. Като изобщо не успях да се освободя от нищо.
Превключвам на автопилот, стигам до улицата, където съм паркирала, и там заварвам един от онези служители на реда в синьо-червена униформа да сканира номера на колата ми с някакъв апарат.
- Автомобилът ваш ли е?
Да.
Той продължава работата си. Аз мълча. Сканираният номер вече е вкаран в системата, бива изпратен в централата, където ще се обработи и ще генерира писмо с дискретния полицейски печат на целофаненото прозорче на служебните пликове. Ще имам на разположение трийсет дни, за да платя сто франка, като мога и да обжалвам глобата и да похарча петстотин франка за адвокати.
- Просрочили сте с двайсет минути. Максималният престой е половин час.
Просто кимвам в знак на съгласие. Виждам, че той се изненадва - не го помолих да престане, обещавайки, че това никога няма да се повтори. Нито пък се втурнах да го спра, когато го видях, че е там. Не се държа по никой от начините, с които е свикнал.
От апарата, който сканира номера на колата ми, излиза една бележка - сякаш сме в супермаркета. Той я напъхва в едно найлоново джобче (за да я защити от лошите климатични условия) и се насочва към предното стъкло, за да я сложи под чистачката. Натискам бутончето на ключа и светлините мигват, за да покажат, че вратите са отключени.
Той разбира каква глупост се кани да извърши, но също като мен е на автопилот. Звукът на отключващите се врати го сепва и тогава идва при мен, за да ми подаде фиша с глобата.
И двамата си тръгваме доволни. Той, защото не му се е наложило да слуша възражения, а аз, защото получих малко от онова, което заслужавам – да ме накажат.
Не знам - но скоро ще разбера - дали съпругът ми не проявява някаква форма на върховно самообладание, или наистина не придава значение на случилото се.
Прибирам се вкъщи точно навреме след работния ден, прекаран в събиране на информация за най-баналните неща на света - обучението на пилотите, изобилието на коледни елхи на пазара, въвеждането на електронен контрол на бариерите на жп линиите. За мен това беше добре дошло, защото така не разполагах с никакво време да мисля.
Приготвям вечерята, сякаш е просто още една вечеря от хилядите, които сме имали заедно. Прекарваме известно време в гледане на телевизия. Децата вече са се качили в стаята си при своите таблети и игрите, в които убиват терористи или войници в зависимост от деня.
Пъхвам чиниите в съдомиялната. Съпругът ми ще се опита да накара децата да си легнат. До момента сме говорили само за задълженията си. Не мога да кажа дали винаги е било така и аз никога не съм го забелязвала, или е специално само днес. След малко ще разбера.
Докато той е горе, аз паля камината за пръв път тази година - като гледам огъня, се успокоявам. Ще разкрия нещо, което предполагам, че той знае, но имам нужда от всичката налична подкрепа. Затова отварям и бутилка вино. Приготвям и плато със селекция от сирена. Отпивам от виното и впервам поглед в пламъците. Не съм притеснена и не изпитвам страх. Стига вече с този двойствен живот. Каквото и да стане днес, ще е по-добре за мен. Ако трябва да приключим брака си, така да бъде - ще го направим в този есенен ден, загледани в камината и разговаряйки като цивилизовани хора.
Той слиза, вижда какво съм приготвила, но не ме пита нищо. Само се настанява до мен на канапето и също вперва очи в огъня. Изпива виното си и аз тъкмо се каня отново да му напълня чашата, когато той с жест на ръката ми показва, че му стига.