Правя някакъв идиотски коментар - днес температурите паднаха под нулата. Той кимва.
Очевидно аз ще трябва да поема инициативата.
Наистина съжалявам за случилото се снощи по време на вечерята...
- Вината не беше твоя. Онази жена е много странна. Моля те, не ме кани повече на тези коктейли.
Гласът му звучи спокойно. Но всички знаят, дори децата, че преди най-страшните бури има момент, в който вятърът спира и всичко изглежда съвсем нормално.
Не се отказвам и продължавам. Мариан прояви ревност, криейки се зад маската на разкрепостена и свободомислеща жена.
- Така е. Ревността е онова чувство, което ни казва: „Можеш да загубиш всичко, за което толкова си се трудил". Прави ни слепи за останалото, за радостите, за щастливите моменти и за създадените връзки. Как успява омразата да заличи цялата история на една двойка?
Той подготвя терена, за да кажа всичко, което е нужно.
- Всички имат дни, когато си казват: „Е, добре, моят живот не се развива точно според очакванията ми". Но ако животът те попита тикакво си направил за него, какво ще му отговориш?
Мен ли питаш?
- Не. Себе си. Нищо не става без усилия. Трябва да имаш вяра. А за целта се налага да сринеш предразсъдъците, за което се изисква смелост. За да си смел, трябва да надвиеш страховете си. И така нататък. Нека се помирим с дните си. Не бива да забравяме, че животът е с нас. Той също иска да се подобри. Нека му помогнем!
Наливам си още една чаша. Съпругът ми хвърля цепеници в огъня. Кога ли ще събера кураж да му призная?
Ала той не изглежда настроен да ме остави да говоря.
- Да се мечтае не е толкова просто, колкото изглежда. Напротив. Може да се окаже опасно. Когато мечтаем, ние задвижваме мощни енергии и вече не успяваме да скрием от себе си истинския смисъл на живота. Когато мечтаем, решаваме също и каква цена сме готови да заплатим.
Сега. Колкото повече отлагам, толкова повече болка ще причиня и на двама ни.
Вдигам чашата за наздравица и казвам, че има нещо, което смущава душата ми. Той отвръща, че вече сме говорили за това в Льо Валон, когато съм му признала за опасенията си, че страдам от депресия. Обяснявам, че не става дума за това.
Той ме прекъсва и продължава да разсъждава:
- Да се преследва една мечта изисква да се заплати и съответната цена. Може да се наложи да променим навиците си, може да сме принудени да преминем през редица трудности, може да стигнем до разочарование и прочие. Но колкото и скъпо да ни струва, няма да е по-скъпо от това да не сме живели. Защото тогава съществува рискът един ден да се обърнем назад и да чуем собственото си сърце да нашепва: „Пропилях живота си".
Казвам му, че така не прави нещата по-лесни. Да допуснем, че онова, което имам да кажа, не е някоя глупост, а е нещо съвсем реално, конкретно, истинско и застрашително?
Той се смее.
- Овладях ревността си към теб и съм много щастлив от това. И знаеш ли защо? Защото така винаги ще съм достоен за любовта ти. Трябва да се боря за нашия брак и за нашата връзка и то няма нищо общо с децата. Аз те обичам. И бих понесъл всичко, абсолютно всичко, за да те имам до себе си завинаги. И все пак не мога да ти попреча да си заминеш някой ден. Затова, ако този ден дойде, ти ще си свободна да си тръгнеш да потърсиш щастието. Любовта ми към теб е по-силна от всичко и аз никога не бих ти попречил да бъдеш щастлива.
Очите ми се пълнят със сълзи. До момента още не съм разбрала какво ми казва. Дали просто си приказваме за ревността, или ми отправя някакво послание.
- Аз не се страхувам от самотата - продължава той. - Боя се да не живея в заблуда - да гледам на действителността така, както ми се иска, без да виждам каква е всъщност.
Хваща ме за ръката.
- Ти си истинска благословия в живота ми. Може да не съм най-добрият съпруг на света, тъй като почти никога не изразявам чувствата си. И знам, че на теб това ти липсва. Знам също, че затова може да решиш, че не си важна за мен, може да се почувстваш несигурна. Но не е вярно. Трябва да седим пред камината и да си говорим за разни неща, но не и за ревност. Защото това не ме интересува. Кой знае, може пък да ни се отрази добре да попътуваме малко, само двамата, какво ще кажеш? Да прекараме Нова година в друг град или място, което вече познаваме, а?
Ами децата?
- Сигурен съм, че баба им и дядо им ще се радват да се погрижат за тях. - И добавя: - Когато двама души се обичат, трябва да са подготвени за всичко. Любовта е като калейдоскоп, подобен на онези, с които си играехме като деца. Постоянно се променя и никога не се повтаря. Ако човек не осъзнае това, е обречен да страда от нещо, което съществува единствено и само за да ни прави щастливи. Или още по-лошо, да стане като онази жена снощи, която вечно се тревожи какво мислят другите за нейния брак. За мен това няма никакво значение. Важно е единствено какво мислиш ти.